На вечеря...

Сядаме един срещу друг. Постлал е чиста бяла покривка. Аз съм още в черната рокля. Всекидневната вечеря – препечен хляб, масло, сирене и чай – изглежда празнична. По безмълвно споразумение не включваме радиото, за да не заглушим тихото отзвучаване на симфонията в душите си. Смутени, тържествени, разчупваме хрускавите филийки. Поемам вечерята на малки хапки и бавни глътки, с уважение. Ако би било в силите ни, така бихме разтегнали на дълги глътки и концерта тази вечер. Мълчанието до известни дълбочини е достъпно, но оттам нататък крие подводни рифове. Тъкмо прехвърляме опасната граница, и едновременно отваряме уста да заговорим:

— Изпълнението... — подхваща той.

— Знаете ли... — заеквам аз.

Блага Димитрова, Лице

Едва ли има снимка, която да изобрази тази нежност, това почти „свещенодействие“ на простичката вечеря след вълшебния концерт. Ето защо няма никакво изображение, нека всеки читател си представи картината, с усещанията и аромата...

© Христиана Бобева