Седях с гръб към
посоката на движението. Шосето, изрътено
от коловози, се размотаваше зад камиона.
То водеше назад към Гръмовец — плешив
връх в дъното на пътя с бараки като
пчелин. Край него — обръч от височини,
чукари, сипеи, които навяваха жажда.
Понякога ги прекосяваше сянка на птица
и ги оставяше още по-жадни. В това есенно
утро над тях тегнеха застояли облаци.
Там ми останаха две години от живота.
Двете, които за едно момиче са най-хубавите
— от 18 до 20 години. На теория. А на практика
това е най-мъчната възраст. Не исках
дори с поглед да се върна нататък.
Предпочетох да гледам встрани.
Странен
изглежда светът, когато си с гръб към
посоката на движението. Ти бързаш на
среща с дървета, градове и облаци, а те
бягат от тебе. Ти си се устремил да
прегърнеш света, а светът рязко се
отдръпва. Пътят се изнизва под тебе и
води право назад. Представите се обръщат
наопаки. Това, което иде, е зад тебе, а
онова, което отминава, е отпреде ти.
Задгърбил си предстоящето, а си с лице
към предишното. По-хубаво изглежда
крайпътното дърво, защото си отива.
По-опасен — завоят, защото не го виждаш.
Неизвестни камъни, гърбици, трапчини
на шосето те дебнат из засада. Това,
което иде, те безпокои като нож, опрян
в гърба ти. Онова, което е пред тебе, е
вече отминало и не можеш да го върнеш.
Движението с лице назад е против законите
на съзнанието. Причинява замайване.
Мисълта иска да се обърне напред към
целта, да предваря всичко, да го насочи
и хване. А не да го догонва със закъснение,
без да може да го задържи и промени.
Невероятен
е пътят, когато си гърбом към движението.
Насрещният вятър те шиба изотзад, обърква
косите ти, развява ги пред очите. Целият
си объркан и тласкан наопаки. Гледаш
скокливи картини. Зъбери, храсти, покриви,
върхове — всичко на скокове се отдалечава
от тебе. Твоят хоризонт е обратен: вместо
да се отваря и расте пред тебе, той се
затваря и намалява. Погледът ти едва
след миг е там, където преди миг сам ти
си бил. Тогава пътят е устремен не към
идния миг, както всеки истински път, а
към предидущия. И времето обръща своя
ход.
Гледах
в хипноза това напредващо назад шосе.
Двете пресни дири от гумите летяха,
насочени обратно. И прашната пушилка
се виеше зад камиона като изхлузена,
пепелява змийска кожа, стелеше се по
камъни, храсти и треви, които се оттегляха
навътре в планините. Аз бягах оттам. А
неволно попаднах под инерцията на
противоположното движение. И колкото
по-неудържим бе в мене стремежът да се
махна, толкова по-сляп вътрешен тласък
ме блъскаше назад. Не можех да се откача
от тия обратно действащи сили. Бях
направила някаква грешка, за да обърна
наопаки всички посоки на живота си. Но
каква? И кога изобщо човек сбърква?
Както
седях с гръб към излива на движението,
пътят започна с все сила да ме влече
назад, назад, право натам, откъдето
бягах.
Блага Димитрова, Пътуване към себе си
 |
| НАРОДНА МЛАДЕЖ София, 1972 |
No comments:
Post a Comment