Рафина.

Обърнах се и застанах лице с лице пред един друг век. Насреща идеше родопчанка с кобилица на рамо. Още от ранно утро уморена, тя се спря. Пътечката бе тясна да се разминат два века. Единият под чер чембер, а другият в избелял панталон. Тя отмахна чембера, сякаш да отпъди сянка. Очите й имаха цвят на ръждив желъд. Това бе Рафина, жената на болния Садък.

— Добро утро!

— Добра среща!

Думите й, дълго носени и обръщани от времето, бяха като камъни, огладени от река:

— Лош сън ли ти се присъни нощес, че си посърнала?

— Не ми върви…

— Ела да ти хвърля боб! Всичко ще ти позная!

— Довечера… Сега ще закъснея за работа.

Речта й, напевна и топла, разтваряше целите планини и ме приютяваше:

— Пуста работа, свършек няма! И ти наред с мъжете… Ела след работа! Ще ти кажа късмета! Не чакай повтор калеска!

Сред думите на моя век все в една тоналност — или гръмко патетични, или натрапливо разяснителни, или премълчани — нейните самородни, пеещи думи ме залюляха в съвсем друг ритъм като в люлката на забравено детство:

 

— Хубавинко момиче си, ама защо си отрязала косите си и защо ходиш все с гащи?

***

— На какво тъй хубаво мирише? — я попитах.

— Зарзалки се сушат, сини сливи се разцепват да падне костилката, дюли на резени се пущат, круши меденки се притурят. Мащерка се наръсва отгоре…

Сърбах с наслада благоуханните думи на Рафина.

Език… Познат от детството и все непознат. Все ме поразява с новота. Хилядолетно дърво с корени в дълбините на времето — дърво, което гугука, пее, шуми, гърми в мене. Странно! Вековете с подковани копита са погазвали в тая земя всяка тревица и клас, всяко гроздово зърно и бучка пръст. Но слова, ароматни като диви ягоди, са оцелели в люлчени песни, в забранени предания, в любовни напеви, в майчино надгробно оплакване. Тоя прилив на новодошли думи, старинни и току-що родени за мене! Те ми разкриват нови нюанси на човешка болка и радост. Всяка сполучливо намерена дума носи едновременно мъката и утехата, защото е дала точен израз на мъката и значи я е облекчила с това.

Ако бих могла така точно да изразявам моите мисли и усещания, както Рафина умееше да извади верни, като на точилен камък наострени думи за своите, аз бих разбрала по-добре света и себе си и бих била по-добре разбрана. В нашия разговор, в самия наш речник се срещаха два века и се разбираха, и взаимно си прощаваха вината един пред друг. Рафина просто наливаше езика в душата ми. Аз го попивах заедно с багрите на халището й, с вкуса и аромата на ошава й, с керемидения здрач край огнището й. Щях да отнеса тоя език в себе си като противоядие в мъките. С него по-лесно се понася болката да живееш. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

(туш, перо)
Автор на картината е Пенка Гайдарова ®.

*Тази публикация е своеобразно продължение на За думите... от 26-ти януари 2014г.