Една неделя...

Четох аз за странни дни, за събаряния на разни неща и... разлях една чаша вино, без да се счупи. Каква поличба е това? Този роман те обърква, оставя те без дъх, зашеметява те с бързата смяна на картините си. И макар всичко да изглежда съвсем битово (в най-хубавия смисъл на думата), от дълбините му, от съчетанието на думите, прозира особена, силна магия...

© Христиана Бобева

***

[...] помисли Йована и се събуди в една неделя, която започна накриво. Първо с някакви птици, които крещяха, невидими сред листата на дърветата, едни и същи непонятни думи като имена, изречени наопаки. С животни, които се инатяха, запираха се или внезапно се извръщаха и си показваха зъбите. С множество псувни по нанагорнищата и опаки светкавични шамари по бузите на деца, които не ги заслужаваха. В къщата Йована се блъскаше в ъглите на мебелите и нещата падаха от ръцете ѝ. Така чаши се чупеха на добро и сол се разсипваше на лошо, и на двора плитките ѝ се закачаха в ниските клони на ябълката без никакво обяснение. А привечер се намери да върви след него без пътека покрай реката, направо през сухите треви, които дращеха краката ѝ, високо под полите. Раменете му преграждаха погледа ѝ и усети, че се опитва да стъпва в стъпките му, все едно газеха сняг. Спряха на едно място, където реката се беше отдръпнала в жегата, оставайки им част от леглото си. В далечината още се виждаха къщите на селото и мостът върху скелето си, почти готов. Беше от тези мостове, които не ги крепи никаква опора, а само собствената им тежест и съвършенството на дъгата. Още една дъга плуваше в небето - луната, която изгряваше като вежда над сляпо око и нищо не осветяваше. И в полумрака най-сетне научи тежестта му - точно толкова голяма, че да може да я понесе. Беше един нож, който излекува една рана. Със зъбите му върху шията ѝ и дъхът му - толкова хаплив, че приличаше на шепот, докато мъхнатият огън я изпълваше на все по-дълбоки тласъци, чак до онзи взрив, който ги отхвърли и двамата встрани, вкопчени, и реката преля с една единствена вълна и ги измокри до кости. Всичко наоколо - жаби, щурци - беше замлъкнало и отведнъж започна да крещи остро, учестено. Отдалече се чуваха човешки викове и лай на кучета, мъжът беше скочил и тичаше към селото, увивайки пояса си, мостът беше паднал, няколко къщи горяха и уплашени човешки сенки се щураха между тях. Никой, когато се върна, не забеляза отсъствието ѝ, нито измокрените ѝ дрехи, нито усмивката ѝ, която режеше по равно щастието и нещастието, в цялата настъпила паника, която последва голямото земетресение на 1831 година. 

 Яна Букова, Пътуване по посока на сянката