На Полуострова на монасите

    От целия път до там помнеше само обувките си. Полуостровът на монасите влизаше в небето, така го запомни - извисен над облаците, над морето по-синьо от небе, над микроскопичните лодки, в които хората пътуваха по делата си. А себе си запомни малък, като мравка, твърд отвън, а отвътре кашав, приведен винаги - и не научи нищо. И всичките му движения там му изглеждаха прекомерни, не на място, самият беше винаги не на място, излишен, и гласът му преувеличен, дори когато рядко отвореше уста да произнесе нещо, пресявайки го през фъфленето си, му се струваше, че отеква, нахално като крясък. И все му се искаше да изчезне, пъпка върху лицето на земята. 

[...]

     Но там, на Полуострова на монасите, дори талантът не му помогна. Защото не само ръката му беше точна и стабилна, но и паметта на очите му се оказа толкова силна, че можеше да преписва и от други езици, и от други азбуки - от гръцки например, или грузински. И му излезе славата, че научава всякакви езици, нищо че постоянно е прегърбен от скромност. И в заглавните букви показваше голямо майсторство, знаейки кога трябва да има змийска глава и кога птичи клюн, и кога лозова клонка в украсата, като това зависеше не само от формата на буквата, но и от писаното след нея. Нищо обаче не можеше да го отклони от мравешкото му упорство да не присъства, да не вижда със зачервените си очи по-надалеч от ръката си. И в себе си се скри, и в себе си изчезна, и не погледна навън, заинатен като камък, дотам отиде и остана, и се върна, и нищо не видя, загледан в обувките си.
 

Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

Mанастирът "Симонопетра" в Света Гора.