[...] Имаше много красиви очи. В мига, когато замахваше, в мига, когато даваше някоя безчовечна заповед, очите му намираха очите на жертвата, целите - две големи, влажни зеници, в които на бавни кръгове се топеше топла, кафява захар, упояващи като очите на змията върху птицата, но с повече топлина, повече нежност, повече любов. А и обичаше да разказва за себе си, изброяваше деянията си в пълни подробности, гласът му беше равен, хипнотизиращ, ръцете му правеха бавни хоризонтални движения във въздуха, не обяснителни, а поддържащи ритъма на разказа, понякога докосваше събеседника си, събеседникът оставаше прилепен в разтопената захар на погледа, сред топли вълни, между ужаса, че не може да избяга и ужаса, че не иска да избяга - и така растеше името на Мустафа Йозал.
Яна Букова, Пътуване по посока на сянката
No comments:
Post a Comment