Неведоми са пътищата Божии от сладостта към Благостта

[...] Имаше много красиви очи. В мига, когато замахваше, в мига, когато даваше някоя безчовечна заповед, очите му намираха очите на жертвата, целите - две големи, влажни зеници, в които на бавни кръгове се топеше топла, кафява захар, упояващи като очите на змията върху птицата, но с повече топлина, повече нежност, повече любов. А и обичаше да разказва за себе си, изброяваше деянията си в пълни подробности, гласът му беше равен, хипнотизиращ, ръцете му правеха бавни хоризонтални движения във въздуха, не обяснителни, а поддържащи ритъма на разказа, понякога докосваше събеседника си, събеседникът оставаше прилепен в разтопената захар на погледа, сред топли вълни, между ужаса, че не може да избяга и ужаса, че не иска да избяга - и така растеше името на Мустафа Йозал.

Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

На Полуострова на монасите

    От целия път до там помнеше само обувките си. Полуостровът на монасите влизаше в небето, така го запомни - извисен над облаците, над морето по-синьо от небе, над микроскопичните лодки, в които хората пътуваха по делата си. А себе си запомни малък, като мравка, твърд отвън, а отвътре кашав, приведен винаги - и не научи нищо. И всичките му движения там му изглеждаха прекомерни, не на място, самият беше винаги не на място, излишен, и гласът му преувеличен, дори когато рядко отвореше уста да произнесе нещо, пресявайки го през фъфленето си, му се струваше, че отеква, нахално като крясък. И все му се искаше да изчезне, пъпка върху лицето на земята. 

[...]

     Но там, на Полуострова на монасите, дори талантът не му помогна. Защото не само ръката му беше точна и стабилна, но и паметта на очите му се оказа толкова силна, че можеше да преписва и от други езици, и от други азбуки - от гръцки например, или грузински. И му излезе славата, че научава всякакви езици, нищо че постоянно е прегърбен от скромност. И в заглавните букви показваше голямо майсторство, знаейки кога трябва да има змийска глава и кога птичи клюн, и кога лозова клонка в украсата, като това зависеше не само от формата на буквата, но и от писаното след нея. Нищо обаче не можеше да го отклони от мравешкото му упорство да не присъства, да не вижда със зачервените си очи по-надалеч от ръката си. И в себе си се скри, и в себе си изчезна, и не погледна навън, заинатен като камък, дотам отиде и остана, и се върна, и нищо не видя, загледан в обувките си.
 

Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

Mанастирът "Симонопетра" в Света Гора.

Една неделя...

Четох аз за странни дни, за събаряния на разни неща и... разлях една чаша вино, без да се счупи. Каква поличба е това? Този роман те обърква, оставя те без дъх, зашеметява те с бързата смяна на картините си. И макар всичко да изглежда съвсем битово (в най-хубавия смисъл на думата), от дълбините му, от съчетанието на думите, прозира особена, силна магия...

© Христиана Бобева

***

[...] помисли Йована и се събуди в една неделя, която започна накриво. Първо с някакви птици, които крещяха, невидими сред листата на дърветата, едни и същи непонятни думи като имена, изречени наопаки. С животни, които се инатяха, запираха се или внезапно се извръщаха и си показваха зъбите. С множество псувни по нанагорнищата и опаки светкавични шамари по бузите на деца, които не ги заслужаваха. В къщата Йована се блъскаше в ъглите на мебелите и нещата падаха от ръцете ѝ. Така чаши се чупеха на добро и сол се разсипваше на лошо, и на двора плитките ѝ се закачаха в ниските клони на ябълката без никакво обяснение. А привечер се намери да върви след него без пътека покрай реката, направо през сухите треви, които дращеха краката ѝ, високо под полите. Раменете му преграждаха погледа ѝ и усети, че се опитва да стъпва в стъпките му, все едно газеха сняг. Спряха на едно място, където реката се беше отдръпнала в жегата, оставайки им част от леглото си. В далечината още се виждаха къщите на селото и мостът върху скелето си, почти готов. Беше от тези мостове, които не ги крепи никаква опора, а само собствената им тежест и съвършенството на дъгата. Още една дъга плуваше в небето - луната, която изгряваше като вежда над сляпо око и нищо не осветяваше. И в полумрака най-сетне научи тежестта му - точно толкова голяма, че да може да я понесе. Беше един нож, който излекува една рана. Със зъбите му върху шията ѝ и дъхът му - толкова хаплив, че приличаше на шепот, докато мъхнатият огън я изпълваше на все по-дълбоки тласъци, чак до онзи взрив, който ги отхвърли и двамата встрани, вкопчени, и реката преля с една единствена вълна и ги измокри до кости. Всичко наоколо - жаби, щурци - беше замлъкнало и отведнъж започна да крещи остро, учестено. Отдалече се чуваха човешки викове и лай на кучета, мъжът беше скочил и тичаше към селото, увивайки пояса си, мостът беше паднал, няколко къщи горяха и уплашени човешки сенки се щураха между тях. Никой, когато се върна, не забеляза отсъствието ѝ, нито измокрените ѝ дрехи, нито усмивката ѝ, която режеше по равно щастието и нещастието, в цялата настъпила паника, която последва голямото земетресение на 1831 година. 

 Яна Букова, Пътуване по посока на сянката