На другия ден беше
неделя. Още рано сутринта преминаха на острова няколко чуна, пълни със селяни
от близките села. Това беше позволено от самия велик войвода. Позволено беше на
селяните да идват в празнични дни в църквата на отец Емилиян. Тоя път богомолците
се учудиха, че църквата е празна. Винаги досега бе ги посрещал отец Емилиян,
застанал пред олтара със строги очи. И веднага започваше службата, която беше
повече проповед, а не някакво тържествено богослужение. Простите селяци се
бояха от него, но идваха в църквата му. Те не разбираха добре какво пее той и
какво проповядва така строго, с какво ги заплашва и що им обещава в името на
бога, ала вярваха някак в самия него. Нека той говори с бога — те не умееха,
нека се моли за тях, нека ги поучава, нека им се кара. Той бе искал от тях да
направят по-голяма църква — народно сборище и общ дом, ала къде имаха те време
да правят църква! Те се бояха от голямата строгост на монаха и все пак той не
беше ни болярин, ни войвода, а после и ангарията се забрани. Тая църква той сам
си направи; малка беше тяхната помощ. Божите работи си бяха негови. Те ще
вървят след него и нека той ги спасява, както може. Понякога оставаха в паметта
им негови думи и те ги задържаха ревниво — всеки колкото можеше да запомни,
повтаряха ги, когато бяха в страх и неволя, когато ги блазнеше сатаната, и тия
отделни думи бяха молитвите им. Той беше свет човек — така го знаеха, и когато
оживяваше в тях страхът им от бога или от дявола, молеха се с неговите думи. Не
можеха да бъдат праведни като него, знаеха това и се надяваха на него, на
голямата божия милост, както ги учеше той.
Димитър Талев, „Самуил, цар български“
Книга втора: „Пепеляшка и царския син“
No comments:
Post a Comment