Те бяха започнали и
продължиха двоен разговор — за това, което изричаха с думи, и за това, което
оставаше в мислите им, което не се решаваха да си кажат. Мислите бяха по-смели
от думите, по-искрени, бързата дума обаче изпреварваше и най-смелата, но скрита
мисъл, бързаше да я прикрие още повече. Погледът все пак издаваше скритите
мисли, издаваше ги и лицето, неволното движение на ръката.
— Помислих, че…
Рекох да попитам тетка Фотина. Вие сте самичък тука, между чужди… (Преди още да
усетя, че погледът ми те търси и върви подир тебе, аз знаех кога излизаш сутрин
и кога се връщаш вечер, кога светят прозорците ти и кога са тъмни. Стоя на
балкона, при цветята си, и ти нищо не забелязваш, а сега, когато на балкона
няма цветя, надзъртам през открехнатата врата, през пролуките между завесите,
ти ще помислиш, че вятърът ги помръдва едвам. Аз съм като крадец, който дебне,
и сама не знам как станах крадец на сянката ти, защото, когато ти изчезваш,
погледът ми гони твоята сянка.)
— Не съм вече между
чужди. Имам приятели, другари в работата, ето… и моите хазаи, ами и вие също,
Ангелика. Ще се намери кой да ми подаде лекарство или чаша топло млеко. (Не съм
вече между чужди в тоя град, мило, хубаво девойче. Ами ти защо си изтичала
уплашена да питаш тетка Фотина и толкова ли голема може да бъде уплахата за
един съсед, който е може би болен? Ти и сама се залъгваш в твоята загриженост
за съседа. За пръв път ли виждаш да свети лампата ми до късно? Но аз нема да ти
разяснявам твоята заблуда, защото ще се уплашиш от постъпката си и нема да
идваш при тетка Фотина. Нема вече и цветя на балкона ти, да излизаш да ги
поливаш и наглеждаш, затворени са и прозорците на стаята ти поради есенните
дъждове и ветрове, а как ще те виждам, ако се скриеш вкъщи? Виждам те всеки
ден, търся те веднага щом се събудя, копнея и да се поспра с тебе, да чуя гласа
ти. Не, нема да ти кажа нищо сега, ти ще си по-смела в своята заблуда и аз ще
те виждам всеки ден, както досега. Ами аз не мога иначе! Виждам, че не мога
иначе.)
— Аз имам баба. Ние
спим в една стая. Тя си счупи ногата и се движи много трудно. В леглото е денем
и нощем. Казах ѝ за вас и винаги ѝ казвам, когато ви видя. Ние с нея за всичко си говорим.
Сами сме в нашата стая. Тя сега сама ми каза: „Да не се е разболел, щом не си
го видела тая сутрин, чужд човек е той, кой ще го погледне, ако е болен“. (Да
знаеш само колко е добра моята мила бабичка! Тя е майка на баща ми. Аз ѝ нося
храна, тя не може да слиза долу, и как ще оставя бабичката си без най-хубавото
от храната ни, тя е стара и болна. Баба казва: „Само ти, Ангелика, милееш още
за мене. Аз вече никому не съм нужна.“ Как да не е никому нужна такава добра
бабичка! Тя сама ме пита: „Виде ли днес твоя българин? Ами много ли е хубав
твоят българин?“ Да, бабичко. Много е хубав. Ето, виж колко е хубав! Но баба ме
може да се покаже на прозореца, да те погледне, както аз те виждам и не мога да
ти се нагледам.)
Такива бяха думите
им — прости, обикновени думи. И повече говореше Ангелика, бързаше да каже нещо
повече, за да го задържи по-дълго близо до себе си, макар и Борис да не
бързаше, да не чувстваваше как минава времето. Още по-много бяха мислите им,
ала не се реши нито единият, нито другият да спомене поне в мислите си една от
най-хубавите думи в човешкия език, във всички езици. Тя беше в мислите им, но
не я споменаха. Тя е най-силната дума, най-богатата, тя значи и живот, и смърт,
значи и подвиг, и позор, който я носи в сърцето си, може да се отрече от себе
си заради другия. После те замълчаха — не стигаха думите им или пък се уплашиха
да не кажат нещо повече. И докато се ослушваха в мислите си, двамата млади люде
мълчаха. Мълчанието им беше по-продължително, те обаче не усещаха времето,
защото бяха близо един срещу друг и се гледаха.
Димитър Талев, „Гласовете ви чувам“
No comments:
Post a Comment