В зори снегът бе престанал. В първите мигове на зората
утринният здрач легна на гъсто сини сенки по вдлъбнатините и долчинките низ
полето, зад ъглите и под селските стрехи. Белееха се само невидимите брегове и
межди, изгърбените покриви, закръглените ръбове на предметите под дебелия
снежен кожух. Зараждащите се светлини на новия ден идеха не откъм високия
хоризонт на изток, а като че ли извираха от самата земя. Ала скоро на изток
изгря алено сияние, прогони ранните сенки и разля по снежния простор тих розов блясък,
който се набираше по трапищата, зад ъглите на къщите, край плетищата на гъсто червени
и дори лилави петна. Отвори се високо, студено, стъклено небе.
[…]
По черното стъкло на прозореца студено проблясваха
налепени там цветя, звезди и ленти — неръкотворни везби от бяла, ледена
коприна, смръзналият се дъх на зимната нощ. Но тя беше вън, черната зимна нощ,
и леденият й дъх не можеше да проникне през твърдото стъкло.
[…]
Ламаринената печка се зачерви от
всички страни и цялата стая, с четирите си бели стени, грейна в топло розово
сияние. Личеше там всяка вещ и всяка шарка по килима, всяка чупка и извивка по
дървения таван, също и белите цветя и звезди по черните прозорци, между
шарените, едва приподигнати завеси. Личеше всичко като в розова мъгла, като в
сън, като в приказка.
Димитър
Талев, „Гласовете
ви чувам
No comments:
Post a Comment