Имаше едно място,
викаха му Диклите — голото теме на едно стръмно ридище, между две от тукашните
села. И такова място беше, че тия две села, въпреки че ги разделяше само един
рид, кажи-речи и не се знаеха. Рядко и много рядко ще премине човек от едното
село в другото. Стръмно, докато отидеш горе, душата ти да излезе, а на самото
теме на рида, заоблено като гигантско яйце, бе израснала, може би още при сътворението
на света, същинска гора от сиви и по-тъмни, дори черни камъни. На песъчливата и
най-бедна земица между тях растяха зли тръни и къпини, всякакви бодили и
стръкове, рядка тревичка, но всичко това изгаряше още през първите дни на
лятото между напечените камъни и се превръщаше в пепеливи и бели змийски костици
— да не се допре човек до тях. Змиите, навити на краваи или преплетени, се припичаха
на цели купища, край всяка трънка, във всяка цепнатина, а зимно врема тук
непрестанно се извиваха виелици, ден и нощ зли ветрове надаваха писъци между
изправените камъни. Нямаше през голото ридище ни път, ни пътека — ветровете
избърсваха всяка следа и каква следа може да остане за дълго върху твърдия
камък? Само горе, на билото, се откриваше между камъните широк ходник и дълъг
може би до петдесет метра, та редките пътници по него минаваха, когато
прехвърляха рида. Камъните около това отворено място се изправяха близо един до
друг като дебели стълбове и високи до два човешки боя или като разкривени,
възлести дънери, да не могат да ги обхванат и по петима-шестима мъже, само
клони им липсваха, едва ще се подаде от някоя цепнатина пресъхнала трънка или
хватка побеляла трева. Наклякали бяха тук и там, натръшкали се бяха, навирили
бяха присмехулно задници между каменните дънери и какви ли не каменни чудовища,
с уродливи глави и крайници, огромни, тежки, къде по-големи и от най-едрия
бивол. Не бог, а самият сатана е работил тук и злодействувал, за да плаши
людете и да им се присмива, криейки се злорад зад тия свои каменни изчадия.
Димитър Талев, „Гласовете ви чувам“
No comments:
Post a Comment