По телефона

Много пъти, на най-различни виртуални места, съм търсила списък с цялото творчество на Блага Димитрова. Така разбрах, че, освен по-познатите ѝ романи, има и два доста по-неизвестни и трудно откриваеми: Урания (1993) и Глухарчето (1996). Периодично претърсвах страниците на антикварните книжарници, но все без резултат. Докато накрая, преди няколко месеца, за 2 дена намерих и двата, с посвещение и автограф от авторката и то от годината на издаване!!! Намерих втората ето тук, в Книжарница БГ, и направо не можах да повярвам. Още на следващия ден ми се обади човек от книжарницата, да потвърдим поръчката, и ми предложи да прати до адреса ми техен човек, за да не плащам за доставка! Аз отказах, но ми стана много мило. Прекрасно е, че все още има такива сърцати и отдадени книжари!

Не ги четох хронологично, за това и публикациите не са. Първо реших да прочета Глухарчето, тъничка книжка, която обаче се оказа най-жестоката, изпълнена с раздираща болка критика на времето, в което децата на видните другари са успявали винаги, във всичко, за сметка на истински даровитите си връстници, които не са били „от знатно потекло“ и са били обречени на провал от малки. Но за това малко по-късно, сега ви оставям един пасаж от същата книга, но много различен – романтичен и... може би малко тъжен.

© 2016, Христиана Бобева

* * *

Това, че не виждаш артикулацията на устните, отсенките на лицето, менитбите в очите на другия, засилва вътрешното внимание, изостря тънката наблюдателност. Зад всеки тон и полутон си представяш промяната в изражението на събеседника си, отгатваш настроенията и желанията му, ловиш звуковия пейзаж на душата му. И най-същественото: влагаш от себе си търсената у другия глъбина и прозрачност.

Разговорът добива характер на сонда, спусната за издирване на кладенец. Почвата е суха, камениста, може би. Но ти не губиш надежда, че ще избликне живата вода на чувството. По ритъма на говора разбираш – бърза ли събеседника отсреща да приключи или държи по-дълго да се люлее върху този въздушен мост от думи помежду ви. По интонацията разгатваш дали има да ти каже нещо истинско, или дрънка автоматично. По едва доловимото дихание през паузите – дали очаква да чуе нещо от тебе, или му е безразлично какво ще изречеш. По безброй други симптоми – цял спектър от нюанси, недомлъвки, изтървани възклици, – проникваш все по-надълбоко в пластовете на вътрешния му свят.

Лишен от зрителни впечатления, ти се докосваш до спотаени значения, подразбираш подводното течение на мислите. Завесата в случая е звукопроницаема, ефирна и все пак непреодолима – самото пространство разделя и свързва, колкото по-далечно, толкова по-мистична става близостта.

© Блага Димитрова, автор

Лаура Кармайкъл (лейди Идит) в с.3, еп.3 на Имението Даунтън.
© Downton Abbey, all rights reserved.