Защото наистина не бива да съдим за книгата по
корицата...
* * *
Тя дойде при него на зазоряване.
Влезе много предпазливо, тихо, пристъпвайки безшумно, плувайки през стаята
като мираж, като видение, а единственият звук, съпътстващ движението й, бе от
допира на наметалото й с голата й кожа. Но точно това едва уловимо, едва чуващо
се шумолене събуди вещера, а може би само го изтръгна от състоянието на
полусън, в което той се люлееше монотонно, сякаш потънал в бездънна бездна,
увиснал между дъното и повърхността на спокойно море, сред леко извиващите се
нишки на водораслите.
Той не помръдна, дори не трепна. Девойката стигна до него, свали наметалото
си и бавно и нерешително опря коляно в леглото. Той я наблюдаваше изпод спуснатите
си ресници, без да се издава, че не спи. Тя внимателно се качи върху леглото,
върху него, обхвана го с бедрата си. Опирайки се на напрегнатите си ръце,
погали лицето му с косите си, които ухаеха на лайка. Приведе се решително и
някак нетърпеливо и зърната на гърдите й докоснаха клепачите му, бузите,
устните. Той се усмихна и бавно, внимателно и нежно хвана ръцете й. Тя се
изправи, изплъзвайки се от пръстите му, сияеща, размита от мъгливите отблясъци
на изгрева. Той се размърда, но тя го спря с решителен натиск на ръцете си и с
леки, но настойчиви движения на бедрата затърси отговор.
Той отговори. Тя вече не отбягваше дланите му, отметна глава, тръсна косата
си. Очите й, които той видя, когато тя доближи лицето си до неговото, бяха
огромни и тъмни, като очите на русалка.
Полюлявайки се, той потъна в морето от лайка, което се развълнува и зашумя,
изгубило покой.
No comments:
Post a Comment