The relation between God Shiva and D.H. Lawrence

‘You think we ought to break up this life, just start and let fly?’ he asked.

‘This life. Yes I do. We’ve got to bust it completely, or shrivel inside it, as in a tight skin. For it won’t expand any more.’

There was a queer little smile in Gerald’s eyes, a look of amusement, calm and curious.

‘And how do you propose to begin? I suppose you mean, reform the whole order of society?’ he asked.

Birkin had a slight, tense frown between the brows. He too was impatient of the conversation.

‘I don’t propose at all,’ he replied. ‘When we really want to go for something better, we shall smash the old. Until then, any sort of proposal, or making proposals, is no more than a tiresome game for self-important people.

D. H. Lawrence, Women in Love

"Едновременно край и начало..."

Джунглата възвестява себе си със сенки, извикващи странен трепет в душата. Изследователят върви пред мене и ме води по пътечка, чието прокарване е безшумен подвиг. […]

Още от първата крачка попадам под шумящ купол. Стеблата се извисяват над човешката представа за дърво. Гъмжило от размирни листа. Човек се задавя само от вида им. Избуяват необуздано, бясно, без никаква позната за окото мярка. Прекаляват във всичко – в непоносимо наситено зелено, в мирис на зашеметяваща свежест, в напластени една през друга сенки. Джунглата внушава ужас със своята жизненост. Най-непреодолимото за съзнанието е тази свръхжизненост.

Колкото по-навътре навлизам в тъпканицата от растения, джунглата налага една мъчителна пренагласа на представите ми за планетата. Отчаяна конвулсия на стебла и клони за глътка въздух. Преди да се появи човекът с неизвестното, което му е заложено да донесе, земята е изглеждала до голяма степен така. Пъкащ развъдник на живота. Тук властва вездесъща свирепост и в същото време справедливост, хаос и хармония, сляпа случайност и строга закономерност, мрак и светлина. Едновременно съществуват убиецът и жертвата, дървото и лианата, огънати в неразторжима прегръдка. Всяко клонче ограбва глътката въздух от другото. Взаимният грабеж ги стимулира и прави по-могъщи.

Джунглата ти напомня: с това, че живееш, причиняваш нечия смърт, без да съзнаваш, без да допущаш. Не можеш да вирееш, ако не обираш нечие дихание.

През една ключалка в решетъчната врата на зеленината надзъртам в сърцевината на джунглата: оттам нахлува внушение за необятност, която ме задушава. И някакъв първозданен страх. Джунглата разгръща обратна необятност на тази, която ни е понятна. Затворена, гъста, вътрешна. Невъзможността на погледа да проникне в нея я прави още по-необятна от онази на открито, където той се губи в безкрая. Тук се разкрива и едно друго измерение на необятността – времето. Вечност, неизчерпала още своето първородно дихание. Странно време вирее сред девствените дебри: на буйния, нетърпелив скок на растежа и на търпеливия, хилядолетен пълзеж нагоре. Едновременно край и начало, ограничение и безпределност, бързина и скованост.

Издън джунглата ме лъхва неизвестното за живота – онова, което може да се изрази само чрез него самия.

И едно предупреждение за вечността, съставена от несчетни смърти. Есен е проникнала и тук. Земята е застлана със слоеста шума, отвред падат жълти, наранени листа, намирайки си пролука, верни на земното притегляне. А джунглата над тях се извисява вечнозелена и неумираща. Гибел и раждане върху едно и също клонче в един и същ миг.

[…] И по стеблото на вековно дърво, крехко закрепени о грапавата му кора – орхидеи, така изящни и благородни, сякаш следи от лъчистите пръсти на някоя лазурна звезда...

Блага Димитрова, Страшния съд

Между Европа и Азия...

Балканът е праг между два континента. Ние никнем на самия праг под кръстосаните стъпки и копита от две противоположни посоки. Цяла съм пронизана от два насрещни вятъра, които се сблъскват и счепкват в разторжими два континента. Европа на разума, тревогата, скептицизма. Азия на интуицията, нирваната, вярата. Нощта ми е Азия, денят – Европа, те се сменят – нощта става ден, денят – нощ, гонят се неотменно, преливат се един в друг, изключват се и се допълват взаимно. Моето денонощие е евразийски водовъртеж, от който не мога да се измъкна, той ме влече към дъното или към върха.

Напразно се мъчим да изкореним от себе си нощта или деня, за да станем «чисти». Това, от което се боим – кръстоската между Европа и Азия в нас, – то е нашата неразкрита сила.

Блага Димитрова, Страшния съд

"Език свещен..."

И все пак думите носят в себе си своя резонанс. Самата структура на езика е друга, когато го говорят огромни маси. Струва ми се, че като слушам испански, долавям някакво дълбоко, издън гърди ехо – тия придихателни «х», – някакъв хилядогърлен хор из кухината на безкрая: цял континент, Южна Америка, се откликва на Испания. Зад широката, дактилически разтегната руска интонация чувствам безпределността на руските степи, снежната необятна равнина, преливаща отвъд хоризонта.

Моят език е затворен в тесни планински клисури, гърлено клокочат тъмните му гласни като буйна планинска река, съгласните му се разбиват на шипящи пръски като вълни о скали. Словоредът му е по-подвижен, по-неподатлив на правило и скованост, сякаш кипи вътре в себе си. Премина ли границата на някогашна България, той става език на глухонеми. Сякаш е език на камъните. Неговото пространство е строго отрязано. Оттам нататък – без ехо, без отглас. Навън от този езиков предел се чувствам като задушен вик. Обзема ме планетарна самота. Минавам през Париж, Лондон, Рим в ехтящата черупка на своя език, нося в раковината на слуха си нечути думи, диалози със себе си, един зов без отзвук. Край мене потоците хора не биха трепнали дори да им кажа най-хубавите стихове от Ботев. Преводът е вече друг език, не моят. Живецът на поезията е вътре в думите.

В моя език е заключена завинаги душата ми. Аз съм отделен миг във времето на родния ми език. Когато замлъкна, моят глас ще се разтвори в майчиния ми език като неуловим нюанс в багрите му. 

Блага Димитрова, Страшния съд

Пагубните грешки във възпитанието

Романът е писан през 1968 год. Плашещо е колко е актуален днес...

     ***

Таксито едвам се промъква през навалицата от коли към «Детский мир». Ха, с червено зимно палтенце с бяла кожена яка, сварва през тесния рез на клепачите си да гледа едновременно към двете страни на улицата, напред и назад. Намръщена от напрежение да не изпусне нищо. Онемяла от незнание на общ език с мене, сърдита на моите непонятни обяснения за околния непонятен свят. Но не дава вид, че се удивлява. Спираме в странична уличка. Замолвам шофьора след един час да дойде пред същия вход да ни вземе.

— Да не съм жив, ако след един час успеете да измъкнете хлапето от магазина!

С нахлупен до вежди ескимоски калпак, който скрива конската й опашка, и с начумерената важна стойка, Ха прилича на момче, от което си патят махленските дечурлига. Човекът излиза прав.

И след два, и след три часа не мога да я изтръгна от магнитните обръчи на електрическите влакчета, на говорещите кукли, на ракети, самолети, камиони, самосвали, топки от всички калибри като бомби, бели мечки, пухкави зайчета, опашати катерички, сервизи за цели кукленски банкети, апартаменти, телефони, бани – изобщо в миниатюр цялата съвременна цивилизация. С три виетнамски су, през дупките в средата нанизани на връв, Ха иска да купи всичко: от бебешките хлопки до автомобила, иска да изживее в един миг всички изпуснати радости на детството, от люлката до първия поздрав от космоса, блъска се с лакти през тълпите от празнични купувачи, надига се на пръсти, показва на продавачките връвта, дрънка паричките да привлече вниманието им, но те, обръгнали на детски драми пред щандовете, хвърлят разсеян поглед към умоляващото личице, отсъждат му таджикски произход, поглеждат към моето колебание и отдалечават играчката от мургавите му грабливи ръчици. Пакетите растат под мишниците ми, на всеки пръст вдявам по един шнур, движа се като удавница, замотана в коралите на някакво пъстро морско дъно, гледам в пролуките между вълните от плещи на купувачи и зяпачи само да не изпусна от поглед червеното палтенце. А то става все по-недоволно, все по-ненаситно, все по-неумолимо. Купувам, купувам, без да мисля за пагубните грешки във възпитанието, без да се съобразявам със строгите правила на Песталоци, без да броя чуждите пари. Искам върху едно виетнамско дете да върна на всички деца на Виетнам отнетите игри.

Чудя се откъде да взема една ръка, за да хвана алчната ръчица, протегната към всички тези чудеса, и да я изскубна от примамката им. Напразни са моите викове, молби, заклинания, които имат еднаква интонация на всички езици, ехтящи по цялото земно кълбо, когато безсилните майки застанат на прага и започнат да събират разпилените си пилци, грабнати от пъстрината на света.

Прибягвам до последното отчаяно средство. Тръгвам си сама, пробивайки си път като танк с пакетите, без да се обръщам назад. Излизам навън. Устоявам на магнита да се озърна. Вървя по улицата, която не зная на къде извежда. Само да вървя. Стигам до ъгъла. Спирам пред потока от коли. Тогава се обръщам. Точно зад мене като дяволско опашле се върти червеното палтенце.

Блага Димитрова, Страшния съд

Магазин "Детский мир" в Москва.

От личен опит

Точно, когато имах нужда, Блага Димитрова ме развесели с малко "черен" хумор. Всъщност това е първият откъс от рамана й Страшния съд, който ме разсмива. Иначе книгата е доста тежка и изключително неподходяща, ако искаш вечер да се приспиш с четиво - тя те събужда, разтърсва... Но има и моменти на красота, на усмивки... 

© Христиана Бобева

***

Влизам в хотелската стая като в свой дом. Обръщам с привичен жест шайбата за вентилатора. Той се завърта на тавана като перка на хеликоптер и ме облъхва със спарен вятър. Вече се уповавам на свой опит, а не на чужди съвети. 

Миналата година носех цял списък на забранени неща:

1. Не пий лимонада - заразена. 
2. Не пущай вентилатора, опасно - плеврит. 
3. Не отваряй прозореца - комари.
4. Не се къпи в жегата - сърдечен удар. 
5. Не стъпвай боса – скорпиони.
   И така нататък...

Как не умрях първата нощ, следвайки тези заръки, не зная. Прежадняла, гледах изпотените бутилки лимонада на масата, без да вкуся. Капнала от пот в душната нощ, гледах ваната и душа, без да посмея да се изкъпя. Затворих прозореца и пуснах щорите пред тъмнооката нощ. Не включих вентилатора. Стаята се превърна в камера за мъчения. Разхождах се назад-напред по килима, без да смея да събуя спортните обуща. Героично издържах. На заранта разбрах от румънския журналист, че всичко това е било напразно.

- Ех, не съвсем напразно, за закаляване на волята! - ме утеши той.

Сега нищо не ми остава, освен аз да давам такива съвети на новопристигащи за закалка на волята им. Изпивам на един дъх две лимонади и се хвърлям в банята.

Блага Димитрова,  Страшния съд

"От този миг..."

Забелязвам нещо необичайно: всяко дете носи металическа гривничка. Дръпвам ръката на Ха. Китката й, пристегната с гривната, изглежда още по-слабичка. Боя се да не счупя тези крехки птичи кости.

—Момиченце, каква е тази гривна?

Тънките пръстчета с мъка извъртат металическата плочка, за да ми покажат какво пише там. Полуизтрит ситен надпис върху ръждивия метал. Ръчицата от зноя се е запотила и по нея има синя следа като от верига. Детето казва нещо на своя чуруликащ, едносричков език.

Хоан с вдетинена усмивка ми превежда наивността в тона:

—Виж, пише мойто име: «Хоан Тху Ха, от град Хайфон, на 5 години».

Изпитвам нежност, която ранява и пропущам да запомня цялото име. Не подозирам какви злополучни усложнения ще произтекат от това.

—Защо не я смъкнеш от ръката си в тая горещина, не те ли притеснява?

Хоан превежда страшната детска сериозност на отговора:

—Не бива да я свалям нито денем, нито нощем. Ако ме смаже бомба, по гривната ще разберат, че е била Ха...

От този миг вече не познавам себе си. Някакъв взрив извътре ме преобръща в моя противоположност. Всичко, с което до сега бях живяла ми става чуждо. Ръчицата се изплъзва от моята. Шепата ми още е пълна с топлата й беззащитност. Изведнъж съзнавам цялото си безсилие. Не мога да защитя една детска ръка. От това осъзнато безсилие нахлува сила в мене, каквато никога не съм притежавала.

Блага Димитрова, Страшния съд

Част от корицата на втория й дневник от Виетнам - Подземно небе,
София, 1972г.

Да изживееш миг на красота насред ужаса...

 
    Слизам и потъвам в магията на тропическата нощ. Обгражда ме пейзаж, още по-зашеметяващ в тъмнината, понеже го досътворявам с въображение. Причудливи силуети на планини. Да се изкатериш на върха и да се пресегнеш – ще обрулиш едри звездни орехи. 

      Такава тишина, че те заговаря като камък. Въздухът е копринено нежен. Поемам дълбоко дъх и се напивам от дивия, ароматен сок на въздуха, наситен с гъстозелени сенки. Струва ми се, че самият мирис на буйна растителност зеленее с фосфоресциращ пламък. Войната в такава нощ ми изглежда сън на идиот. Изобщо не мога да допусна, че има нелепа, насилствена смърт. Нощта издън гърди вдишва и издишва вечна жизненост. 

Блага Димитрова, Страшния съд

Снимка: Handful of Light (фото)блогът на гери

How do you grow up with new technologies by your side

I wrote this for an on-line course, part of my MA in Communication, Literature and Mass Media. At the very moment I sent it, I thought: "Oh, my God, I have an English post for the Blog!!!"

I'm a child of the 90's, and although back then new technologies were starting to be present more and more in our professional and everyday life, I am very happy to say that, thanks to my parents, technology wasn't at all the most important thing for me. Of course, from time to time I played computer games and watched films or cartoons on the TV but without abusing, not only because I wasn't allowed to, but also because I preferred playing with my brother or going for a walk or a mountain hike, or visiting a friend in the neighbourhood and so on. In my teenage years things changed a little since on-line chats became enormously popular. In that period, as shameful as it is, I admit that I got very, very nervous when someone else was on the computer and I wasn't able to check my messages and talk to people, whom I didn't know at all. But I suppose a teenager doesn't think about these things. Thanks God, when I grew older, I realized that chatting with strangers could be very dangerous and also boring, compared to the live communication with your friends and classmates.

In school we didn't have any type of interactive classes and we didn't miss them. In fact, we received a very good education, because our teachers dedicated all their energy and knowledge to us. And if you have this, you don't need technology. Maybe I think like this because back then I didn't realize that computers and other technological gadgets could be used at school. In the 21-st century, however, they are crucial. Even now, I'm writing my introduction for the course using my laptop and the on-line Oxford dictionary for the spelling of some words.

As I have a Bachelor's degree in Spanish Philology, during my last year, I had the opportunity to teach Spanish to teenagers in the 9-th and the 12-th grade, as part of my pedagogical practice. The only thing that could take away their apathetic and bored glances was to include some sort of technology in the class – play a song on the CD-player or, for example, explain the grammar topic with a Power Point presentation. If not, they were just playing games on their smart phones, discussing them in loud voice and there was little I could do.

As my professional and personal life nowadays is concerned, I tend to search for the perfect balance, since I'm a Libra. In my work, technology is absolutely indispensable – I work for a logistics project in a Customer Service Centre where we do ALL the work on the computer and we speak with the client on the phone. It's true that, at the beginning, the founders of the company were writing down everything on paper, but even they were already using phones and vehicles. And know, with all the automatised computer systems, we are way more efficient and fast in attending the customer's needs .

Because of all this, when I'm back home, if I use technology it's only to check my e-mail in five minutes and maybe watch a film or a series. I'm using my mobile phone, a “stupid” one, much less than before and very often I don't have neither the need nor the energy to continue sitting in front of the screen, no matter that it's for personal use. Of course, I love that I can stay in touch with my Erasmus friends from Spain or that, thanks to new technologies, we can attend an on-line course, for example. Oh, I almost forgot to mention a very important thing: every book that I read is a real one, with paper covers and pages! I absolutely love the smell of books, no matter if they are new and freshly printed or if they have between their pages the smell of years and years spent in the basement of an old house.

© 2015, Cristiana Bobeva

"Час-фик"

Настъпва неговият час. Часът на фикуса. Час-фик, обратен на час-пик.

       Когато движението спре, самоизчерпано. И шумовете се взаимозаглушат. И когато думите за заключат обратно в устата. Тогава. Една сянка, разклонена като сторък Буда в ъгъла до прозореца. Листата му, без да помръднат, протягат дълги, източени пръсти от зелено излъчване. И проникват дълбоко в кладенеца на съня, до самото дъно, където са напластени неизвестност връз неизвестност. 

Блага Димитрова, Лице

Личен архив. Един много, много, наистина много голям фикус,
Кадис, Испания.

Южноиспанският фикус от снимката е пълната противоположност на този, описан в романа и може би точно заради това, докато четях, изведнъж се сетих за него. Не е затворен между стените на някой апартамент, не е в саксия, на вечния си пост до прозореца. Дошъл от Австралия с една монахиня, вековен съсед на океана, той е толкова огромен и величествен, че трябваше да стигна до сами бордюра на тротоара, за да успеем с обектива да го обхванем целия, или поне да се опитаме. 

И отново се заплетоха спомените и книгите...

© Христиана Бобева

A todos los que les interese esta publicación en castellano - la pueden encontrar aquí. 

Traducción del búlgaro: Cristiana Bobeva, todos los derechos reservados.

ANISA

Qué hermosa habitación en penumbra,
la nuestra
a las doce de la mañana.

Mi ropa
colgada de cualquier
forma sobre tu bicicleta.

Palabras
provocadas por el tacto.
Mandíbulas y humo.

Nuestras voces, una a una.

Juan Antonio Bernier, Árboles con tronco pintado de blanco

Luis Vidal, Habitación roja con bicicleta, óleo sobre tela.

La ventana, el estante,

gramáticas de lenguas que anidaron en nuestro corazón.

Cuadernos casi enteros consagrados

a la búsqueda humilde

de una sola verdad,

distinta a cada instante, 

negándose a sí misma. 

La mesa, el lapicero,

la música mostrando el camino a seguir,

el bosque en que perderse

donde la casa roja

Juan Antonio Bernier, Así procede el pájaro

Vuelvo a las lecturas también en castellano. Es que durante un largo período podía leer sólo en búlgaro, sólo a Blaga Dimitrova. Hoy en el mercado de libros antiguos conseguí otra novela suya, Лице (en español: Cara). Los lectores de la sección búlgara del blog ya la conocerán muy pronto. Pero, por casualidad, en una librería de literatura búlgara, me encontré con la pequeña antología de dos poemarios - La filosofía y dos gorriones* - de Juan. Con mis compañeros de la carrera de Letras Hispánicas lo conocemos así y tuvimos el honor de tener a este poeta cordobés como lector en unas clases sobre La Generación del ´50 de las que me iba sin ganas, pero feliz. Ahora sólo queda que Juan vuelva a Sofía porque el libro necesita con urgencia su firma. 

*Todos los poemas del libro van con una traducción al búlgaro, gracias a nuestra querida catedrática de Literatura hispanoamericana, Liliana Tabakova. Edita Жанет 45, 2014.

© Cristiana Bobeva

"И любовта ни сякаш по е свята..." *

Този откъс те хваща за гърлото и не те пуска, дълго отеква в теб горчивата му поезия.

***
Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечатала.
Твоята любов ми е нужна, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.
Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.
Ще преглътна стипчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.
Самообречен на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам - само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.
Далечината - моя равностойна съперница. Сама идвам и сама ще си отида. 

Блага Димитрова, Отклонение

* Заглавието е цитат от стихотворение на Димчо Дебелянов - "Аз искам да те помня все така".

"Към тебе..."

         Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна. Винаги ти беше в мене една липса, по-осезаема от всяко присъствие. 

          Осъмвам в твоите очи. Те ме откриват наново и цяла ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: наново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене. Възвисена, нова, непредвидена - себе си откривам като далечна звезда. 

Блага Димитрова, Отклонение

Благата любов

Усещането, което предават романите на Блага Димитрова, не може да се опише с думи. И въпреки това ти се иска да го споделиш с другите, макар малко неточно, да го назовеш. А то е особено - наситено, понякога крайно - тревога, безнадежност, уют, нежност, благост... Както би казал Гарсия Маркес, "ритъмът на дишане", вдъхнат от тази така обична писателка, ми е най-скъп. А любовните ѝ картини, тези на съкровена близост, те могат само да се изживеят... 

Та така... Тук можете да прочетете едно кратко спречкване между Неда и Боян, което обаче много преживявах. След това, за да премахнем поне малко от горчилката, идва ред на..., на един бисер, разбира се, в най-красивия смисъл на думата.

© Христиана Бобева

***

- Ела си у дома! - каза ти тихо, без да пускаш книгата.

Теглейки книгата, произнесох на висок глас:

- Мисля, че друго не съм забравила!

- Забравила си уговорката: десет дни!

- И шест ми стигат! - Посочих, че ми е дошло до веждите.

Тогава ти изрече злъчно:

- Десет дни за необходими!

- За какво?

- Да се излекуваме окончателно един от друг!

След колебливо мълчание, процедих през зъби:

- Добре! Щом трябва да глътна цялата горчива доза!

И се върнах на тавана. Врязах с нокът още една чертица на станата. Ти задърпа ръката ми:

- Тоя ден не се брои!

- Един сърдит ден!

- Дължим си един ден, запомни! Един изгубен ден!

      Ето го нашият ден! Цели 17 години бе узрявал, за да падне в шепите ни като сочен плод. Би било неблагодарност към случая да го изтървем и стъпчем. Този ден ни принадлежи. Би ни проклел, ако се съпротивляваме на слънцето му. Колко дълъг и мрачен бе тунелът от тежки дни, извеждащ до светлината на тоя ден. На всички минали дни, на всички свои дни прощавам заради единствения ден на срещата с тебе.

----------------------------------------------

[...] Тъмнината се сгъстяваше. Стените изчезваха. Нашата стая-люлка се откъсваше от земята и се понасяше в безпределността. Аз идвах към тебе. Първо изгряваше голото ми рамо. Излизах от тъмнината, а светех цяла. Обицата на новия месец, окачена на ухото ми. Облечени само в лунна светлина, удивени един от друг, заставахме пред вечното първооткритие на влюбените. Твоят пулс като чук удряше гърдите ми. В отговор отекваха тихи звездни експлозии в погледа ми. Полумесецът котешки пълзеше по покрива, надничаше през пролуките, за да ни даде да се видим осветени през различни ъгли, отвред, цели позлатени. И да не може да се забравим. Ние се виждахме отразени в очите си, красиви един за друг и за никого освен нас. А това е най-високият връх на човешка красота. Люлеехме се в обърната мрежа от звезди. И заспивахме с преплетени тела. И сънищата ни се смесваха. 

Блага Димитрова, Отклонение

"Само ти в света..."

     Все по-често отклоняваш очи от пътя към моето лице. С повод и без повод. Търсиш отпечатъци от пръстите на времето по лицето ми. Сваляш черните очила. Виждаш ме едновременно в днешния ми облик: със загара от слънцето и от живота, с тънка мрежа бръчки около устата като следи от буйния ми смях - вълнисти следи от смеха, които сега звучат тъжно. И върху мургавия, поизносен фон на това лице - моето някогашно младо, бяло, още търсещо своя днешен израз лице. Пред погледа ти се наслагват едновременно всички мои образи, които само ти в света можеш да съзреш: лицето ми при светкавиците, при първата ни среща, след първата целувка, днес при изненадата на срещата с тебе, утре през новите вълни от бръчки, след години, когато никой не би ме вече познал, дори и ти...

Блага Димитрова, Отклонение

Кадър от едноименния филм (1967),
с Иван Андонов и Невена Коканова.

Целият минал живот...

Изумително е как, докато четеш, пред теб се разкриват връзки между книги, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. Сравнително наскоро публикувах тук един прекрасен и кратичък цитат от Златната Роза на К. Паустовски - "Теория за вероятността". И ето че вчера, в Отклонение на Блага Димитрова, попаднах на обяснение на същата "теория", само че малко по-разгърнато:

© Христиана Бобева

***

[...] В тоя миг проблясък ти съзираш като при щракване на магнезий цялата нелепица - ето защо така трескаво си бързал днес и вчера, и през миналите дни, и през миналите години. И защо така си дърпал лоста на скоростите. И защо жаждата - твоята и на мотора - те е довела тъкмо до това пепелище. Аз също осъзнавам сляпата връзка на нещата - защо съм станала днес така рано, преди росата, и вчера също, и през всички прашни дни в живота си, и защо държа с такъв трепет тънкия скалпел в ръка, и защо така упорно съм настоявала да копаят тая безнадеждна на вид могила сред тая пустинна равнина.

Блага Димитрова, Отклонение

Част от корицата на романа,
Издателска къща Хермес, 2014.

Игривият случай

[...] Закъсненията, липсата на механизирана точност, нарушенията в дневното ни разписание са благоприятна почва за проява на фантаста случай. В тая все още незаробена от точността страна стъпките ти ненадейно могат да се натъкнат на някаква причудлива негова игра. А кой знае, може би тъкмо свободната игра на случая е живецът на съществуването.

Блага Димитрова, Отклонение

Del amor

Hace unos días enré en una librería buscando la novela de Blaga Dimitrova - para mí la más distinguida escritora búlgara - que se acababa de reeditar. La encontré pero antes de irme, fui a la sección de libros en inglés, por si había algo de Faulkner. Entre toda la ciencia-ficción amontonada en el mostrador, se escondía una edición preciosísima de Del amor y otros demonios (en versión original) de García Márquez. Me la llevé, por supuesto. Bueno, al principio no del todo, porque pagué la cuenta pero me olvidé de los libros. El chico de la librería salió corriendo detrás de mí y yo ni me había dado cuenta. En fin, después de esta confesión, dejo al estimado lector con uno de los momentos más hermosos del libro, tan íntimo, tan tierno que nos olvidamos de las rejas de la celda.

© Cristiana Bobeva

***

Algo se movió en el corazón de Sierva María, pues quiso oír el verso de nuevo. Él lo repitió, y esta vez siguió de largo, con voz intensa y bien articulada, hasta el último de los cuarenta sonetos del caballero de amor y de armas, don Garcilaso de la Vega, muerto en la flor de la edad por una pedrada de guerra.

Cuando terminó, Cayetano tomó la mano de Sierva María y la puso sobre su corazón. Ella sintió dentro el fragor de su tormenta.

«Siempre estoy así», dijo él.

Y sin darle tiempo al pánico se liberó de la materia turbia que le impedía vivir. Le confesó que no tenía un instante sin pensar en ella, que cuanto comía y bebía tenía el sabor de ella, que la vida era ella a toda hora y en todas partes, como sólo Dios tenía el derecho y el poder de serlo, y que el gozo supremo de su corazón sería morirse con ella. Siguió hablándole sin mirarla, con la misma fluidez y el calor con que recitaba, hasta que tuvo la impresión de que Sierva María se había dormido. Pero estaba despierta, fijos en él sus ojos de cierva azorada. Apenas se atrevió a preguntar:

«¿ Y ahora?»

«Ahora nada», dijo él. «Me basta con que lo sepas».

No pudo seguir. Llorando en silencio pasó su brazo por debajo de la cabeza de ella para que le sirviera de almohada, y ella se enroscó en su costado. Permanecieron así, sin dormir, sin hablar, hasta que empezaron a cantar los gallos, y él tuvo que apurarse para llegar a tiempo a la misa de cinco. Antes que se fuera, Sierva María le regaló el precioso collar de Oddúa: dieciocho pulgadas de cuentas de nacar y coral.

El pánico había sido reemplazado por la zozobra del corazón. Delaura no tenía sosiego, hacía las cosas de cualquier modo, flotaba, hasta la hora feliz en que huía del hospital para ver a Sierva María. Llegaba jadeando a la celda ensopado por las lluvias perpetuas, y ella lo esperaba con tal ansiedad que la sola sonrisa de él le devolvía el aliento. Una noche fue ella quien tomó la iniciativa con los versos que aprendía de tanto oírlos. «Cuando me paro a contemplar mi estado y a ver los pasos por donde me has traído», recitó. Y preguntó con picardía:

«¿Cómo sigue?»

«Yo acabaré, que me entregué sin arte a quien sabrá perderme y acabarme», dijo él.

Ella lo repitió con la misma ternura, y continuaron así hasta el final del libro, saltando versos, pervirtiendo y tergiversando los sonetos por conveniencia, jugueteando con ellos a su antojo con un dominio de dueños. Se durmieron de cansancio. La guardiana entró con el desayuno a las cinco, en medio de la algazara de los gallos, y ambos despertaron asustados. Se les paró la vida. La vigilante puso el desayuno en la mesa, hizo una inspección de rutina con el farol, y salió sin ver a Cayetano en la cama.

«Lucifer es un bicho», se burló él cuando recobró el aire. «También a mí me ha vuelto invisible».

Gabriel García Márquez, Del amor y otros demonios

Eliza Triana y Pablo Derqui en la adaptación cinematográfica
de la novela (Costa Rica, 2010).

 

Неведоми са пътищата Божии от сладостта към Благостта

[...] Имаше много красиви очи. В мига, когато замахваше, в мига, когато даваше някоя безчовечна заповед, очите му намираха очите на жертвата, целите - две големи, влажни зеници, в които на бавни кръгове се топеше топла, кафява захар, упояващи като очите на змията върху птицата, но с повече топлина, повече нежност, повече любов. А и обичаше да разказва за себе си, изброяваше деянията си в пълни подробности, гласът му беше равен, хипнотизиращ, ръцете му правеха бавни хоризонтални движения във въздуха, не обяснителни, а поддържащи ритъма на разказа, понякога докосваше събеседника си, събеседникът оставаше прилепен в разтопената захар на погледа, сред топли вълни, между ужаса, че не може да избяга и ужаса, че не иска да избяга - и така растеше името на Мустафа Йозал.

Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

На Полуострова на монасите

    От целия път до там помнеше само обувките си. Полуостровът на монасите влизаше в небето, така го запомни - извисен над облаците, над морето по-синьо от небе, над микроскопичните лодки, в които хората пътуваха по делата си. А себе си запомни малък, като мравка, твърд отвън, а отвътре кашав, приведен винаги - и не научи нищо. И всичките му движения там му изглеждаха прекомерни, не на място, самият беше винаги не на място, излишен, и гласът му преувеличен, дори когато рядко отвореше уста да произнесе нещо, пресявайки го през фъфленето си, му се струваше, че отеква, нахално като крясък. И все му се искаше да изчезне, пъпка върху лицето на земята. 

[...]

     Но там, на Полуострова на монасите, дори талантът не му помогна. Защото не само ръката му беше точна и стабилна, но и паметта на очите му се оказа толкова силна, че можеше да преписва и от други езици, и от други азбуки - от гръцки например, или грузински. И му излезе славата, че научава всякакви езици, нищо че постоянно е прегърбен от скромност. И в заглавните букви показваше голямо майсторство, знаейки кога трябва да има змийска глава и кога птичи клюн, и кога лозова клонка в украсата, като това зависеше не само от формата на буквата, но и от писаното след нея. Нищо обаче не можеше да го отклони от мравешкото му упорство да не присъства, да не вижда със зачервените си очи по-надалеч от ръката си. И в себе си се скри, и в себе си изчезна, и не погледна навън, заинатен като камък, дотам отиде и остана, и се върна, и нищо не видя, загледан в обувките си.
 

Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

Mанастирът "Симонопетра" в Света Гора.