Душа от душа се пали...

“Свещ от свещ се пали и душа от душа...”,

“Душа в душа се отразява, лодка ли е любовта...?”

Първото изречение са думи на Урания, от едноименния роман на Блага Димитрова. Докато си мислех, че публикацията само с него, макар и толкова дълбоко, би била твърде кратка, изведнъж се сетих за песента на Сигнал...

Хубава събота!

© 2016, Христиана Бобева

"Словесна непоносимост"

Момичето бе заболяло от една странна болест, не само непозната и непроучена, но и още съвсем неподозирана.

Някои от симптомите загатваха за вид алергия. Сезонът бе опасен: променливият преход от пролет към лято, когато въздухът над града е замрежен от веявиците на тополевия пух. Но нали тополите по главните булеварди бяха изсечени, пък и научно бе доказано, че този нашенски вид конска топола тъкмо с хвърчащия пух йонизира атмосферата. Какво причиняваше спазмите на задушаване в младата ѝ гръд?

Словесна непоносимост. Това бе ново, невключено заболяване в дългия, нарастващ списък на разновидностите алергии в съвременния свят. Още от малка Урания прояви свръх чувствителност към думите. Никой не обърна внимание на болезнените ѝ реакции към интонацията, към повишаването или нарочното приглушаване на тона, към престореното вдетиняване на речта на възрастните, щом заговаряха с момиченцето, към залъгванията и недомлъвките, с които се измъкваха от верижните му въпроси. Страданието ѝ се задълбочаваше с нейното израстване. Радито, телевизията, вестниците я засипваха със словесен пух, с веявици от хвърчащи фрази, причиняващи повдигане и задух. Особено се утежняваше състоянието ѝ при креслив патос и показен възторг. В училище не можеше да прикрие спазъма на погнуса от думи като „съпричастност“, „всеотдайност“, „беззаветна преданост“, произнасяни най-вече от угодници и равнодушници. Получаваше сенна хрема от „реализация“, „себеизява“, „творчество“ за съвсем нетворчески, посредствени прояви. А тромавите новоизкалъпени словесни изроди от рода на „успеваемост“, „свободна избираемост“ предизвикваха изриви и болезнени сърбежи по кожата ѝ.

© Блага Димитрова, 1993

 

"Пред разсъмване..."

Ако ви се чете българска научна фантастика с езиковедски и романтични мотиви, Урания на Блага Димитрова е точно за вас. Аз си я намерих от една прекрасна антикварна книжарница на ул. Иван Вазов 38 – Alba books.

В началото ми беше много странно да чета нещо толкова... леко и фантастично след сериозното социално четиво, което се оказа Глухарчето, но дума по дума, ред по ред, се настроих да другата вълна. Както би казал Гарсия Маркес, авторката ми вдъхна съвсем нов ритъм на дишане. Ето с какъв живописен замах:

* * *

ГЛАСЪТ НА УТРОТО

Пред разсъмване над очертанията на гората и на града се разля особено осветление между наяве и насън.

Резкият контур на сенките, ръбовете на предметите, върхарите на дърветата се стопиха и разтвориха в прозирна мъглица. Светът стана нереален. Нощното преживяване се отдалечи като присъщо на друг свят, все по-чужд и необясним. 

 

© Блага Димитрова, 1993

 

Най-страшният съд...

Дълго време отлагах тази публикация от Глухарчето, несъзнателно може би, защото е една от най-тежките до сега... Но осъжда неща от не толкова далечното минало, които, макар и грозни, не бива да се забравят.

 

* * *

Аз съм престъпница.

Трябва да бъда наказана. Но още няма такъв закон, нито норматив, нито декрет за моето престъпление. А то е опасно, противообществено, срещу човечеството, срещу бъдещето.

Затова аз си издавам закон и се самоосъждам на смърт, и то на най-позорната: чрез обесване!

Изправям се на саморазпит. Под клетва: истината и само истината!

Аз наруших морала по най-брутален начин.

Предумишлено убийство.

Сам-сама водя процес – пръв в историята на юриспруденцията. При закрити врата. Аз съм обвинител, адвокат, свидетели, съдия и съдебни заседатели.

Това е обществен скандал! Най-гнусна перверзия!

[…]

Тежко пострадалите от моя пръв удар, а може и смъртно ранените са неизвестни. Деца, които са носели божа искра в ръката си, но са били пренебрегнати. За някои от тях това може да е било за цял живот. Следите са заличени. Няма отпечатъци от малолетни пръсти.

[…]

Убит – утрешният ден, в който лицемерно се кълнат.

Успевачи! Строители на разрухата! Касоразбивачи на духовната съкровищница! Да ви са честити ордените и наградите!

Обир с взлом на храма.

Успехът в този соц-строй, самообявен за най-добър от всички възможни светове, в този рай-ком, е пладнешки грабеж.

Беж, ограбени! Вие сте виновни! Кой ви разреши таланта?

Грабеж на чужда радост, на чужди заслуги, на чужда любов. Грабеж със специални пропуски за избранници.

Бягай, крадецо, докато не са те пипнали! Гузната усмивка те издава. Презрителните погледи са по петите ти.

© Блага Димитрова, автор

По телефона

Много пъти, на най-различни виртуални места, съм търсила списък с цялото творчество на Блага Димитрова. Така разбрах, че, освен по-познатите ѝ романи, има и два доста по-неизвестни и трудно откриваеми: Урания (1993) и Глухарчето (1996). Периодично претърсвах страниците на антикварните книжарници, но все без резултат. Докато накрая, преди няколко месеца, за 2 дена намерих и двата, с посвещение и автограф от авторката и то от годината на издаване!!! Намерих втората ето тук, в Книжарница БГ, и направо не можах да повярвам. Още на следващия ден ми се обади човек от книжарницата, да потвърдим поръчката, и ми предложи да прати до адреса ми техен човек, за да не плащам за доставка! Аз отказах, но ми стана много мило. Прекрасно е, че все още има такива сърцати и отдадени книжари!

Не ги четох хронологично, за това и публикациите не са. Първо реших да прочета Глухарчето, тъничка книжка, която обаче се оказа най-жестоката, изпълнена с раздираща болка критика на времето, в което децата на видните другари са успявали винаги, във всичко, за сметка на истински даровитите си връстници, които не са били „от знатно потекло“ и са били обречени на провал от малки. Но за това малко по-късно, сега ви оставям един пасаж от същата книга, но много различен – романтичен и... може би малко тъжен.

© 2016, Христиана Бобева

* * *

Това, че не виждаш артикулацията на устните, отсенките на лицето, менитбите в очите на другия, засилва вътрешното внимание, изостря тънката наблюдателност. Зад всеки тон и полутон си представяш промяната в изражението на събеседника си, отгатваш настроенията и желанията му, ловиш звуковия пейзаж на душата му. И най-същественото: влагаш от себе си търсената у другия глъбина и прозрачност.

Разговорът добива характер на сонда, спусната за издирване на кладенец. Почвата е суха, камениста, може би. Но ти не губиш надежда, че ще избликне живата вода на чувството. По ритъма на говора разбираш – бърза ли събеседника отсреща да приключи или държи по-дълго да се люлее върху този въздушен мост от думи помежду ви. По интонацията разгатваш дали има да ти каже нещо истинско, или дрънка автоматично. По едва доловимото дихание през паузите – дали очаква да чуе нещо от тебе, или му е безразлично какво ще изречеш. По безброй други симптоми – цял спектър от нюанси, недомлъвки, изтървани възклици, – проникваш все по-надълбоко в пластовете на вътрешния му свят.

Лишен от зрителни впечатления, ти се докосваш до спотаени значения, подразбираш подводното течение на мислите. Завесата в случая е звукопроницаема, ефирна и все пак непреодолима – самото пространство разделя и свързва, колкото по-далечно, толкова по-мистична става близостта.

© Блага Димитрова, автор

Лаура Кармайкъл (лейди Идит) в с.3, еп.3 на Имението Даунтън.
© Downton Abbey, all rights reserved.

Petals of Fire

I'm reading The picture of Dorian Gray now and I am absolutely fascinated by Oscar Wilde's style of writing. All of his metaphors are true jewels of literature. However, the one that I'm posting below stroke me with it's almost horrifying beauty and perfection:

©2016, Cristiana Bobeva

“The heat was terribly oppressive, and the huge sunlight flamed like a monstrous dahlia with petals of yellow fire.”

"Lo fatal"

* * *

En su esencia, y nombre, este blog es español. Por esta razón, aunque un poco tarde, debo rendir homenaje al que se considera "el Príncipe de las Letras Castellanas": Rubén Darío, ya que nació en un día como hoy, en 1867. Con el maestro tengo un particular recuerdo, que con el paso del tiempo se ha vuelto hasta divertido. Durante la convocatoria de exámenes en Cádiz, donde pasé mis 5 meses de "Erasmus", en Poesía Hispanoamericana nos tocó el tema "La vida y obra de Rubén Darío". Todos a mi alrededor se entusiasmaron mucho porque, obviamente, hay mucho que decir, o escribir. Sin embargo, quizá por la fiebre de casi 40ºC que tenía, yo me quedé en blanco y apenas conseguí escribir un par de líneas. No hace falta mencionar que suspendí el examen. De todas formas, parece verdad que, con el tiempo, recordamos sólo lo bonito y lo bueno.

Así que, esta tarde doy las gracias porque hay gente maravillosa, a la que quiero muchísimo, que siempre está allí para recordarme las cosas importantes del mundo hispano. Entonces, aquí les dejo un poema que da mucho que pensar.

P.D. Me acabo de dar cuenta que esta es la primera entrada del nuevo año... :-)

© 2016, Cristiana Bobeva

* * * 

Dichoso el árbol, que es apenas sensitivo,
y más la piedra dura porque esa ya no siente,
pues no hay dolor más grande que el dolor de ser vivo,
ni mayor pesadumbre que la vida consciente.

Ser y no saber nada, y ser sin rumbo cierto,
y el temor de haber sido y un futuro terror...
Y el espanto seguro de estar mañana muerto,
y sufrir por la vida y por la sombra y por

lo que no conocemos y apenas sospechamos,
y la carne que tienta con sus frescos racimos,
y la tumba que aguarda con sus fúnebres ramos,

¡y no saber adónde vamos,
ni de dónde venimos!...
 

"La Aurora"

Anoche asistí a un concierto maravilloso: en la primera parte pudimos disfrutar de “El amor brujo” de Manuel de Falla en adaptación para orquesta y grupo flamenco con baile. No obstante, esta publicación está inspirada en la segunda parte de la “Noche de gala española” donde el folklore búlgaro se encontró con el flamenco gracias al proyecto ESTRUNA. El coro “Nuevas voces búlgaras”, 6 mujeres y un hombre, cantó junto con el Arcángel (Francisco José Arcángel Ramos).

Uno de los cantes fue “La Aurora de Nueva York” (F. García Lorca, Poeta en Nueva York, 1929-1930). El poema es una crítica social al hombre que se ha separado de la Naturaleza en busca de riquezas sin sentido, dejando atrás los sentimientos puros como amor y compasión. Es un poema aterrador que te hace pensar, como dijo mi madre cuando se lo traduje, “¡Pobre García Lorca, lo que habrá visto por allí!” Es verdad, el poeta seguro que habrá “visto”, sentido muchas y muy horribles cosas, pero, ¿acaso no es en esos momentos cruciales de dolor, de sufrimiento, cuando nacen las mejores obras? Y esta es una verdadera obra maestra. El caos industrial de Nueva York en esa época no está sólo en las imágenes, sino también en la forma: el verso es irregular, subrayando de esta manera el desorden y la vaguedad de la metrópoli.

Si les interesa, aquí una chica ha elaborado en forma de presentación un análisis bastante bueno del poema, que me ayudó mucho, aclarándome algunos símbolos. 

© Hristiana Bobeva

LA AURORA

La aurora de Nueva York tiene

cuatro columnas de cieno

y un huracán de negras palomas

que chapotean las aguas podridas

La aurora de Nueva York gime

por las inmensas escaleras

buscando entre las aristas

nardos de angustia dibujada.

La aurora llega y nadie la recibe en su boca

porque allí no hay mañana ni esperanza posible.

A veces las monedas en enjambres furiosos

taladran y devoran abandonados niños.

Los primeros que salen comprueban con sus huesos

que no habrá paraíso ni amores deshojados;

saben que van al cieno de números y leyes,

a los juegos sin arte, a sudores sin fruto.

La luz es sepultada por cadenas y ruidos

en impúdico reto de ciencia sin raíces.

Por los barrios hay gentes que vacilan insomnes

como recién salidas de un naufragio de sangre.

Federico García Lorca

Ilustración del poema gracias a Eduardo del Río y su arte.

A wonderful fact to reflect upon, that every human creature is constituted to be that profound secret and mystery to every other.

Charles Dickens

From the 2013 film The Invisible Woman, starring Ralph Fiennes and Felicity Jones.

"...love as the Ancients understood it..."

“[...] And then she fell in love. She fell in love silently, obstinately – perhaps helplessly. It came slowly, but when it came it worked like a powerful spell; it was love as the Ancients understood it: an irresistible and fateful impulse – a possession! Yes, it was in her to become haunted and possessed by a face, by a presence, fatally, as though she had been a pagan worshipper of form under a joyous sky - and to be awakened at last from that mysterious forgetfulness of self, from that enchantment, from that transport, by a fear resembling the unaccountable terror of a brute...”

Joseph Conrad, “Amy Foster”

From the 1997 film, based on the story,  Swept from the sea, starring Rachel Weisz and Vincent Pérez.

"Un día..."

Andas por esos mundos como yo; no me digas
que no existes, existes, nos hemos de encontrar;
no nos conoceremos, disfrazados y torpes
por los caminos echaremos a andar.

No nos conoceremos, distantes uno de otro
sentirás mis suspiros y te oiré suspirar.
¿Dónde estará la boca, la boca que suspira?
Diremos, el camino volviendo a desandar.

Quizá nos encontremos frente a frente algún día,
quizá nuestros disfraces nos logremos quitar.
Y ahora me pregunto... cuando ocurra, si ocurre,
¿sabré yo de suspiros, sabrás tú suspirar?

Alfonsina Storni

Una de las escenas finales de la película 

«El fabuloso destino de Amélie Poulain»

The Universe in a chestnut shell

I remember the autumn walks with my mother and brother, again is Stara Zagora. Our favourite thing was picking chestnuts. Those trees, for me were directly related to the city, there was their natural habitat. And it was a true miracle, having found a chestnut still its shell, to peel it and hold it in your hand, so warm and fresh and pure... 

I think this is another childhood treasure, along with book stores, that I still cherish – something so simple, and yet marvellous!

© 2015, Cristiana Bobeva

* * *

[…] It is a sunny fall afternoon and I'm engaged in one of my favourite pastimes – picking chestnuts. I'm playing alone under the spreading, leafy, protective tree. […] The city, beyond the lacy wall of trees, is humming with gentle noises. The sun has just passed its highest point and is warming me with intense, oblique rays. I pick up a reddish brown chestnut, and suddenly, trough its warm skin, I feel the beat as if of a heart. But the beat is also in everything around me, and everything pulsates and shimmers as if it were coursing with the blood of life. Stooping under the tree, I'm holding life in my hand, and I am in the center of a harmonious, vibrating transparency. For that moment, I know everything there is to know. I have stumbled into the very center of plenitude, and I hold myself still with fulfillment, before the knowledge of my knowledge escapes me. 

Eva Hoffman, Lost in Translation

On whose threshold we stand humble acolytes...

The paragraph that I leave you here brought to my mind a very vivid memory from my childhood, although a bit different from the text above. When I was little, every time my family visited my father's home town – Stara Zagora, the two of us with my brother had a very important ritual. We just had to visit one of the big book-stores in the city called Pingvinite (The Penguins). I was so indescribably happy to smell the aroma of new books, to choose The One that I would bring home with me... I believe I still have this obsession with book-stores.

© 2015, Cristiana Bobeva

* * *

Every two weeks or so, my mother takes me to the library to provide for my next fortnight's reading. Every time, I anticipate the event as if it were a trip into Sesame itself. The library is located in a narrow, old street, in an ancient building, which one enters through a heavy wooden door. The interior is Plato's cave, Egyptian temple, the space of mystery and magic, on whose threshold I stand a humble acolyte. It is yellowly lit, smoky with dust and respectful whispers, and behind the counters, which stop the customers from entering farther, it reveals deep, ceiling-tall rows if shelves. When your turn comes, one of the guardians of the mysteries – most of them bespectacled women in black, satiny versions of a nurse's uniform – approaches for a consultation. My mother mentions some author or title she's interested in. And as for me – what might I want to read next? And adventure story? A boarding school novel? Something historical? The very thought of these possibilities makes the next two weeks a terrain of potential pleasure. The guardian then quietly vanishes into the cavernous interior, to emerge with a sack of musty, yellow-paged volumes. I open them; I sniff their aged smell; I read a few words; some of them have illustrations at which I look greedily; then I have to choose from the riches of Araby.

Eva Hoffman, Lost in Translation

Cuando el libro es como una caja de recuerdos

Acabo de leer uno de los libros más raros con los que me he cruzado. A ratos me aterraba, a ratos me aburría, pero, de alguna forma quizá un poco extraña, traía en sí tantas cosas que me llevé de Cádiz que me fue imposible dejarlo.

El librero Juan Manuel Fernández (una de las personas que más saben de literatura en Cádiz)
frente a su librería Manuel de Falla, en la plaza Mina,
de donde me compré La insoportable levedad del ser de Milan Kundera.

Como los pájaros...

Me recomiendan un libro, yo confío y me encuentro con esta preciosidad que os dejo aquí. Y... ¡lo importante que es el trabajo del traductor! En búlgaro, la novela no me gustó nada, en castellano - me encanta. 

* * *

No es la necesidad, sino la casualidad, la que está llena de encantos. Si el amor debe ser inolvidable, las casualidades deben volar hacia él desde el primer momento, como los pájaros hacia los hombros de san Francisco de Asís. 

La insoportable levedad del ser, © 1984 by Milan Kundera

Traducción de Fernando de Valenzuela Villaverde

Tusquets Editores, S.A.

Cristalizan los momentos...

a D.

Esta mañana en la parada del autobús, luego ya de camino a la oficina y al final, entre llamadas, terminé la novela.

 

Por lo mucho que me gustó el libro, en todas las dimensiones que se valoran en una novela, porque me capturó, me embrujó y todavía no me he recuperado, siento ahora este vacío que dejan en ti las novelas que te llegan al..., al corazón, a todo tu ser quizá. Pero ahora hay también algo más, algo mucho más profundo... Porque Emilia y Daniel, sobre todo en las escenas finales, me hicieron revivir momentos esenciales de hace un mes, que si antes no se habían esfumado, ahora se me han venido encima con toda su intensidad, con toda su fuerza, como un puñal que se te queda clavado. 

Pero, estoy muy feliz.

© 2015, Cristiana Bobeva

* * *

Tenía mi rostro entre sus manos y me miraba a los ojos, con esa mirada directa y limpia a través de la cual se podía avistar su interior. Me era difícil hablar. Las palabras «amor», «añoranza», «promesa» se habían transformado en recipientes demasiado reducidos para contener la magnitud de mis sentimientos. Permanecimos de pie, detenidos en ese contacto donde se cristalizaban los momentos que habíamos pasado juntos.

 

Carla Guelfenbein, Contigo en la distancia

© 2015, Carla Guelfenbein

¡Lo que es leer un libro a tiempo!

Hace más o menos dos meses empecé a leer Rayuela. A finales de agosto ya estaba saltando por los últimos capítulos y decidí llevármela a Cádiz. Quería terminarla allí, durante esas dos semanas de vacaciones que tanto había esperado... Y así fue.

Como no puedo volver de España sin comprarme por lo menos un par de libros, me llevé cuatro. Uno fue Contigo en la distancia de Carla Guelfenbein. En uno de los capítulos iniciales, la protagonista, Emilia, cuenta cómo ha sido para ella descubrir los autores latinoamericanos y dice: "...estos tuvieron en mí el efecto huracanado de los eventos que nos cambian la vida. Recuerdo haber leído incontables veces la muerte del pequeño Rocamadour. Su cuerpo afiebrado, los sones de Brahms, la lluvia, la distancia derrotada de Oliveira, los golpes secos del viejo y su bastón sobre sus cabezas, la oscuridad y luego la evidencia irrefutable de la muerte." ¡Me impresioné tanto! Porque para mí significaban lo mismo. García Márquez fue el primer escritor hispano que leí de forma seria y de alguna manera, terminó por ser parte de mí misma. Luego, Carpentier me hizo viajar hacia los orígenes de la música y del mundo y Vargas Llosa me mantuvo agarrada por el cuello con tanta fuerza mientras me revelaba el horrible secreto de Urania... Y después, de golpe volví a sentir la sofocante angustia de aquellos momentos de la Rayuela: el corazón se me había encogido y había necesitado tiempo para recuperarme. Y es que todos estos elementos que Emilia menciona constituyen, para mí, el cuadro más oscuro y doloroso del libro.

Al rato, me pregunté qué habría pasado si no hubiera leído Rayuela. La respuesta es sencilla: nada. No habría entendido, ni mucho menos sentido absolutamente nada. Quizá ni siquiera me habría enterado de qué libro se trataba. Parece que el juego no tiene final...

© 2015, Cristiana Bobeva

¡Fuego!

[…] Un repentino estruendo me sacó de mi arrobamiento, haciéndome estremecer con violentísima sacudida. Había sonado el primer cañonazo.

Un navío de la retaguardia disparó el primer tiro contra el Royal Sovereign, que mandaba Collingwood. Mientras trababa combate con éste el Santa Ana, el Victory se dirigía contra nosotros. En el Trinidad todos demostraban gran ansiedad por comenzar el fuego; pero nuestro comandante esperaba el momento más favorable. Como si unos navíos se lo comunicaran a los otros, cual piezas pirotécnicas enlazadas por una mecha común, el fuego se corrió desde el Santa Ana hasta los dos extremos de la línea.

El Victory atacó primero al Redoutable, francés, y rechazado por éste, vino a quedar frente a nuestro costado por barlovento. El momento terrible había llegado: cien voces dijeron ¡fuego!, repitiendo como un eco infernal la del comandante, y la andanada lanzó cincuenta proyectiles sobre el navío inglés. Por un instante el humo me quitó la vista del enemigo. Pero éste, ciego de coraje, se venia sobre nosotros viento en popa. Al llegar a tiro de fusil, orzó y nos descargó su andanada. En el tiempo que medió de uno a otro disparo, la tripulación, que había podido observar el daño hecho al enemigo, redobló su entusiasmo. […]

Benito Pérez Galdós, Trafalgar

The Battle of Trafalgar by William Clarkson Stanfield
Oil on canvas.

Besayúname

cinco veces al día

o más.

Calienta de a poquito el café

y mis labios,
y huele el aroma suave
de mi piel.

Exprime la fruta
de mi cuerpo, y
bébeme zumo y miel.

Mordisquea la tostada
sin prisa, pero sin pausa.
Crújeme, Relame.

Besayúname despacito,
cinco veces al día
o más.
Y luego repite.

Úr Qazris

Mal de amores

Este párrafo me dejó sin aliento. El protagonista, Gabriel Araceli, cuenta a su amigo, el inglés lord Gray, cómo ha sufrido y sigue sufriendo por amor.

* * *

-El mundo se me cayó encima. Se apagó el sol... ¿No lo ve usted, hombre; no advierte las horribles tinieblas que nos rodean? Todo se oscureció, cielo y tierra, y el sol y la luna cayeron, como ascuas de un cigarro... Ella y yo nos separamos: leguas y más leguas, días y días y más días se pusieron entre nosotros; yo alargaba los brazos ansiando tocarla con mis manos; pero mis manos no tocaban sino el vacío. Ella subió y yo me quedé donde estaba. Yo miraba y no veía nada... estaba escondida: ¿dónde?, dirá usted... dentro de mi cerebro. Yo me metía las manos en la cabeza y escarbaba allí dentro; pero no la podía coger. Era una burbuja, una partícula, un átomo bullicioso y movible que me atormentaba en sueños y despierto. Quise olvidarla y no pude. De noche cruzaba los brazos y decía: «aquí la tengo; nadie me la quitará...». Cuando me dijeron que me había olvidado, no lo quería creer. Salí a la calle y todo el mundo se reía de mí. ¡Espantosa noche! Escupí al cielo y lo dejé negro... Me metí la mano en el pecho, saqué el corazón, lo estrujé como una naranja y se lo arrojé a los perros.

Benito Pérez Galdós, Cádiz