"Теория за вероятността"

Библиотеката на село, подредена от три поколения читатели, крие съкровища. Едно от тях e томчето със събрани съчинения на Константин Паустовки "Златната роза", кръстено на едноименната повест. Не съм я завършила, но вече имам няколко набелязани откъса, които още се чудя как да обединя. Този тук обаче е по-специален - съвсем кратичък, но толкова прекрасен. Първото нещо, което исках да направя е да му открия подходяща снимка или рисунка. Доста се порових и не можах да си харесам нищо. И тогава изведнъж се сетих за Амели и Нинó.

© Христиана Бобева

***

По пресечките на стотици пътища хората се сблъскват случайно, без да знаят, че целият им минал живот е бил само подготовка за тази среща. Теория за вероятността. По отношение на човешките сърца.

Константин Паустовски, Златната роза

Кадър от филма "Невероятната история на Амели Пулен"

Ако това ви е харесало, прочетете и "Целият минал живот".

На село...

На село ми се дочете "Железният светилник", първия от четирите романа в поредицата. Признавам си, че в училище прочетох само няколко откъса, колкото да не е без хич. Часовете по литература, макар и необходими, не запалиха у мен интереса към Талев. На село обаче е съвсем, съвсем друго. Там, когато ти трябва почивка от брането на ябълки, се настаняваш на слънчевата веранда, с книга. И е толкова хубаво! Ето това е истинското четене - нужда на съзнанието, която се ражда от всичко, което го заобикаля.

И така..., с голямо удоволствие и поклон пред Димитър Талев, си позволявам да публикувам тук един откъс. Не мога да ви опиша колко много ми харесва!

© Христиана Бобева

***

      Султана, внуката му, го помнеше — тя беше на шест години, когато умря хаджи Серафим. Тя остана самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии. Или може би от люти, отровни сокове, които бе всмукало то с корените си. Тя цъфтеше на самия връх на това дърво, хранена и от благи, животворни сокове, събрала в себе си всичките му жизнени сили, родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и засилил загасващия му живот. Султана помнеше само дядо си, но познаваше живота и на баща си, и на прадядо си Огнен, и на прапрадядо си Марко; познаваше майка си и всичките си баби и прабаби, познаваше живота им, макар само по спомени и сказни. Тя носеше в паметта си техни образи, техният живот беше неин собствен опит и нейна мъдрост, а това, което беше заличено в спомена, допълваше го гласът на кръвта. Султана се държеше здраво за дървото, на което бе израснала като последен цвят и плод, и беше може би по-жизнена от него, събрала в себе си всичките му сили. (Първа част - Хаджи Серафимовата внука, глава VIII)

Димитър Талев, Железният светилник

Личен архив.

La telaraña de los recuerdos

Es muy extraña la manera en la que se entretejen los recuerdos.

Primero vino el del primer poemario de Federico García Lorca: Libro de poemas. Aquí he publicado varias de las obras que incluye: "Elegía a Doña Juana la Loca", "Canción oriental" y "Lluvia". Una amiga me regaló para el cumple anterior una selección bilingüe en castellano e inglés. Para el último trabajo de curso de literatura española (del siglo XX), trabajé con cinco de sus poemas, todos protagonizados por mujeres. Buscando crítica literaria, me pareció que a ningún estudioso le habían interesado los primeros poemas del granadino, o, lo que es más probable, yo no supe dónde y cómo buscar información. Por eso tuve que hacer el análisis sola. Fue una experiencia sumamente difícil, pero también enriquecedora, porque me resultaba imposible trabajar sobre un autor tan querido sin volverme demasiado subjetiva. Sin embargo, al final el trabajo quedó bien y me gradué en la asignatura de la mano del poeta que más quiero en las Letras españolas.

Pues bien, me puse a hojear dicho libro para publicar aquí otro de sus poemas y me encontré con "Una campana". Pensando en qué imágen ponerle, de repente se me apareció la de una de las campanas de la torre de la Catedral de Cádiz, a la que me subí un mes antes de partir. Aquí les dejo el resultado:

© Cristiana Bobeva

Una campana

Octubre de 1920

Una campana serena,
crucificada en su ritmo,
define a la mañana
con peluca de niebla
y arroyos de lágrimas.
Mi viejo chopo,
turbio de ruiseñores,
esperaba
poner entre las hierbas
sus ramas
mucho antes que el otoño
lo dorara.
Pero los puntales
de mis miradas
lo sostenían.
¡Viejo chopo, aguarda!
¿No sientes la madera
de mi amor desgarrada?
Tiéndete en la pradera
cuando cruja mi alma,
que un vendaval de besos
y palabras
ha dejado rendida,
lacerada. 

Federico García Lorca

Archivo personal.

Съкровено II

А колко сме обикаляли по книжарниците за антология с българските символити, и по-специално Николай Лилиев... Сега сигурно има подобно издание, но тогава ни гледаха като паднали от Марс и лаконично ни отговаряха "НЕ!". Въпреки стъписаните и не особено учтиви продавачки, предизвикващи възмущение у мен (тогава и сега), като се замисля, това е толкова красив и скъпоценен детски спомен - в търсене на Лилиев, с мама.

© Христиана Бобева

Ловци на бисери
 

Морската пяна трепери,

къдрят се леки бразди

с бодрия рог на зората.

Будно око над морето,

фар на света, затрепти:

бялата утрин се ражда.

Падайте, бисери чудни,

бели звезди на небето,

в тия зелени води!

Кораби сънни се носят,

острови сини цъфтят,

пеят крилати моряци.

Ново небе се издига,

вият се шумни лози,

никнат градини безкрайни.

Моите лодки минават,

в техните мрежи тежат

гроздове чудни от бисер —

падайте, бели звезди!

Николай Лилиев

 

Съкровено I

Любовта към един или друг поет понякога се предава по наследство. Когато бях малка, не се разделях със стихосбирките на Пейо Яворов. Майка ми ми беше казвала, че той и Николай Лилиев са любимите ѝ поети, и аз исках да чета това, което мама харесва. Много горда ѝ споделях, че Яворов е любимият ми поет и, за да ѝ го докажа, рецитирах "Стон", научено наизуст с такова желание...

© Христиана Бобева

   

Стон 

 На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

Пейо Яворов

Las biografías...

     Esta es mi primera publicación personal en el blog... 

    El caso es que estoy leyendo Gabriel García Márquez: Una vida del hispanista inglés Gerald Martin. Me compré el libro hace más de dos años. Empecé a leerlo y dentro de unas cuantas páginas lo dejé, casi agobiada, con la decepción tan amarga que deja un libro nuevo que no cumple con nuestras expectativas. Varias veces intenté retomar su lectura pero el resultado fue siempre el mismo. Me pregunto por qué esta vez me gusta tanto y es casi como si estuviera leyendo otro libro.  

     En el prefacio Martin cuenta que García Márquez no estaba muy entusiasmado en que le elaborasen una biografía: "¿Por qué quieres escribir una biografía si las biografías significan la muerte? Además, no vas a poder decir todo lo que quieres" a lo que Gerald Martin le respondió que "lo publicaría en la segunda edición después de su muerte" y añade: "eso, en vez de enajenarlo, le gustó." 

      ¿Será por eso que puedo leerlo justo ahora, apenas unos meses después de la horrible mañana en la que encendí el portátil y el sinfín de artículos - comunicando la muerte del que me formó como lectora en castellano - se me echó encima? A lo mejor sí, a lo mejor tendré más respuestas mientras voy avanzando. Quizá las biografías son un intento más de llenar, por lo menos un poco, el vacío que deja un escritor al fallecer - en el mundo, en los corazones de los lectores. Leemos y releemos su obra, sí, pero tenemos una pequeña parte de él también allí, en su biografía, en el relato de quien que le dedicó la mitad de su vida.

 

© Cristiana Bobeva

El maestro García Márquez con su biógrafo, Gerald Martin.

Първата ми лична публикация, преведена на български, можете да прочетете тук.

Tea glasses are not that fragile...

… Late in the afternoon, Auntie Zeliha stepped outside into the garden. Not wanting to enter the house, Aram had been waiting there for hours, having long since finished smoking all his cigars.

"I brought you tea," she said. The spring breeze caressed their faces, carrying from far and wide the sundry smells of the sea, growing grass, and the yet-to-blossom almond flowers of Istanbul.

"Thank you, my love," Aram replied. ""What a lovely tea glass."

"Do you like it?" Auntie Zeliha rotated the tea glass in her hand as her face brightened with recognition. "This is so bizarre. You know what I've realized just now? I bought this set twenty years ago. So strange!"

"What is so strange?" Aram asked, feeling at that moment a drop of rain.

"Nothing," Auntie Zeliha said, her voice lowering. "It's just that I never believed they could survive this long. I always feared they would break so easily, but I guess they live to tell the tale, after all. Even tea glasses do!"

  

Elif Shafak, The bastard of Istanbul

 

Allah´ın irâdesi!

ONE
Cinnamon

     Whatever falls from the sky above, thou shall not curse it. That includes the rain.
    No matter what might pour down, no matter how heavy the cloudburst or how icy the sleet, you should never ever utter profanities against whatever the heavens might have in store for us. Everybody knows this. And that includes Zeliha.

[...]

    ...Before she was done swearing, however, she abruptly paused, lifted her chin as if suspecting someone had called her name, but rather than looking around for an acquaintance, she instead pouted at the smoky sky. She squinted, sighed a conflicted sigh, and then unleashed another profanity, only this time against the rain. Now, according to the unwritten and unbreakable rules of Petite-Ma, her grandmother, that was sheer blasphemy. You might not be fond of the rain, you certainly did not have to be, but under no circumstances should you cuss at anything that came from the skies, because nothing poured from above on its own and behind it all there was Allah the Almighty.

[...]

Elif Shafak, The bastard of Istanbul

*The title of the publication means "By God`s will" in Turkish.

"А в тишината, светлина"

     Разказваше: събудил се рано, по покрива - колебливата траектория на котка, а облаците - посети сред светлината, разпилени безразборно, като случайни мисли. Разказваше: по гърба му - тръпнеща линия, очите вперени в тавана, а ръцете малко вяло хвърляли сянка върху възглавницата. Встрани, разхвърляните чаршафи, като следа от битка, или като следа, която просто говори за нещо. По пода, разпръснати слънчеви петна и тишина, някакво неопределено усещане за преходност. Цялата къща покорна и неподвижна: кораб на морското дъно, потопен в отмала, в утринен унес. Поглеждаше ни и продължаваше: сутринта, по-особена може би, лежал си в леглото, изпаднал в летаргия, с натежало тяло и клепачи, и очи. Каза, че се чувствал странно, сякаш мислите му били някак тромави, като животни под товара на слънцето, лениви от толкова спане. Погледнал известно време тавана, а сетивата му - зареяни по вятъра, сред клоните на дърветата, след поскръцването на колело надолу по улицата. Вятърът затихнал и скърцането станало потропване, а после шумолене и накрая необичаен покой, който се слял с тишината. [...]

Алехандро Бадильо, от испански Мария Георгиева-Монтеро

"6. Las metamorfosis"

     Todos sabían que la iguana verde, la mariposa nocturna, el perro desconocido, el alcatraz inverosímil, no eran sino simples disfraces. Dotado del poder de transformarse en animal de pezuña, en ave, pez o insecto, Mackandal visitaba continuamente las haciendas de la Llanura para vigilar a sus fieles y saber si todavía confiaban en su regreso. De metamorfosis en metamorfosis, el manco estaba en todas partes, habiendo recobrado su integridad corpórea al vestir trajes de animales. Con alas un día, con agallas al otro, galopando o reptando, se había adueñado del curso de los ríos subterráneos, de las cavernas de la costa, de las copas de los árboles, y reinaba ya sobre la isla entera. Ahora, sus poderes eran ilimitados. Lo mismo podía cubrir una yegua que descansar en el frescor de un aljibe, posarse en las ramas ligeras de un aromo o colarse por el ojo de una cerradura. Los perros no le ladraban; mudaba de sombra según le conviniera. [...]  
      Cuatro años duró la ansiosa espera, sin que los oídos bien abiertos desesperaran de escuchar, en cualquier momento, la voz de los grandes caracoles que debían de sonar en la montaña para anunciar a todos que Mackandal había cerrado el ciclo de sus metamorfosis, volviendo a asentarse, nervudo y duro, con testículos como piedras, sobre sus piernas de hombre.

Alejo Carpentier, El reino de este mundo

"Mackandal" (óleo, 1999) por Rafael Trelles.

"...far out at sea, hungry, happy, learning."

    Jonathan nodded obediently. For the next few days he tried to behave like the other gulls; he really tried, screeching and fighting with the flock around the piers and fishing boats, diving on scraps of fish and bread. But he couldn’t make it work.
     It’s all so pointless, he thought, deliberately dropping a hard-won anchovy to a hungry old gull chasing him. I could be spending all this time learning to fly. There’s so much to learn!
    It wasn’t long before Jonathan Gull was off by himself again, far out at sea, hungry, happy, learning.

Richard Bach, Jonathan Livingston Seagull

"Jonathan Livingston Seagull loved to fly"

Seagulls, as you know, never falter, never stall. To stall in the air is for them disgrace and it is dishonour.

But Jonathan Livingston Seagull, unashamed, stretching his wings again in that trembling hard curve - slowing, slowing, and stalling once more - was no ordinary bird.

Most gulls don’t bother to learn more than the simplest facts of flight — how to get from shore to food and back again. For most gulls, it is not flying that matters, but eating. For this gull, though, it was not eating that mattered, but flight. More than anything else, Jonathan Livingston Seagull loved to fly.

This kind of thinking, he found, is not the way to make one’s self popular with other birds. Even his parents were dismayed as Jonathan spent whole days alone, making hundreds of low-level glides, experimenting.

Richard Bach, Jonathan Livingston Seagull

 

"Шипков храст"

     Аз не мога да кажа колко е той стар, а и никой от разпитваните по-късно не можа да ми каже колко дълго живее, дали стига годините на столетните дъбове и чинари, или е още по-стар от тях, от времето на Атлантида, на зверогущерите и на мамонтите, и на всички ония грозни твари, чиито вкаменени кости намираме в наше време утаени в скалите, в земята или във въглищните пластове; ако шипковият храст умира непрекъснато, то той има способността и да възкръсва непрекъснато, защото на мястото на остарелите и умиращи пръчки всяка година се появяват млади издънки, те застават веднага на стража, караулят пред смъртния одър на умиращите и когато умиращите умират, то те умират прави, поддържани от жилави млади издънки. Смъртта на всяка една част от шипковия храст е продължителна, но и след смъртта си тази част остава вградена в крепостта още дълги години. Казвам крепост, защото мисля, че този храст изгражда и поддържа себе си като постоянна крепост, обърната едновременно към всичките посоки на света, и това той е започнал да прави още от самото сътворение.

     Всяка година той посява сам себе си и пази ревниво своите семена, както това не може да направи никой друг храст. И ако някои храсти могат да бъдат оприличени на него, то тази прилика е само частична. Природата на никого не е дала тъй много нокти за отбрана, както е направила това с шипковия храст, и ако ние излезем на честно единоборство с него, то винаги ще бъдем победените. Като казвам честно, аз имам пред вид да не го подпалваме и предаваме в ръцете на огъня или да не го изтръгваме с търнорези... Въображението ми подсказва, че в ноктите си той все още продължава да стиска парче от наметката на бога, останало от времето, когато господ е ходел по земята. Годините много нещо са отнесли и разпилели, но по него могат да се видят кичури вълна, скубана от овцете, парчета избеляла басма също тъй се виждат, част от нечий ръкав, някоя връв, човешка коса, дървени куки. С тези куки берачите на шипки примъкват към себе си отделни части от храста, за да могат по-лесно да обират плодовете му. Понякога берачите го нападат групово, теглят го и го разпъват с куките си от всички страни. Особено са настървени те в късна есен. Тогава в ниските части плодовете са обрани, но по върховете горе аленеят примамливо лъскави шипки; те са тъй червени, сякаш жива кръв е избила върху храста и е покапала върху него, осветлявана нежно от есенното слънце.

     Два пъти през годината човек се обръща към този храст - веднъж през пролетта, за да си откъсне цвят от него, и веднъж през есента, за да обере плодовете му. Ароматът на шипковия цвят е много нежен, бих казал даже, че е боязлив, той е крайно деликатен по отношение на всичко онова, което цъфти буйно около него. Ако човек откъсне няколко цвята, то той ще остане крайно учуден, че още докато върви по пътеката към дома си, цветовете един по един опадат. Вгледате ли се много настойчиво и втренчено в цъфналия храст, ще забележите как под вашия втренчен поглед цветовете му започват да се ронят и да падат в нозете му. Аз никак не искам да преувеличавам, но все си мисля, че през пролетта дивата шипка става извънредно свенлива! Освен едва доловимия аромат, откъм нея се носи и тихо жужене, там всякакво насекомо и пчела жужат и се извършва безшумното тайнство на опрашването.

       И като прецъфти, никой вече не поглежда натам!

     А през това време, все тъй безшумно, мълчаливо и крайно изнурително, шипковият храст започва да отглежда плодовете си... [...]

Йордан Радичков, Нежната спирала 

"Копринената буба"

     Тази кротка и тиха буболечка иска тишина и здрач. Тя е като вселената или като идеите, заражда се едва ли не от нищото. Докато да се излюпи, жените носят бубеното семе в пазвите си, защото то се нуждае от телесна човешка топлина. В първите дни подир излюпването не се вижда никаква копринена буба, ами само ситен сив пясък, който едва забележимо шава върху нежната черничева шума, подредена много внимателно от жените. Новоизлюпените заемат педя място - една съвсем скромна и непретенциозна територия в стаята. Подир няколко дни, след първото спане, те свалят облеклото си, удължават се и започват да се хранят вече добре, съвсем ясно може да се види как изгризват краищата на нежната черничева шума. После пак спят, след второто спане отново свалят облеклото си, разсъбличат се като самодиви, излизат бели изпод старите тесни облекла и много гладни.

[...]

Йордан Радичков, Нежната спирала

 

"Aventura"

I

Con diecisiete años, no puedes ser formal.
-¡Una tarde, te asqueas de jarra y limonada,
de los cafés ruidosos con lustros deslumbrantes!
-Y te vas por los tilos verdes de la alameda.

¡Qué bien huelen los tilos en las tardes de junio!
El aire es tan suave que hay que bajar los párpados;
Y el viento rumoroso -la ciudad no está lejos¬-
trae aromas de vides y aromas de cerveza.

II

De pronto puede verse en el cielo un harapo
de azul mar, que la rama de un arbolito enmarca
y que una estrella hiere, fatal, mientras se funde
con temblores muy dulces, pequeñita y tan blanca...

¡Diecisiete años!, ¡Noche de junio! -Te emborrachas.
La savia es un champán que sube a tu cabeza...
Divagas; y presientes en los labios un beso
que palpita en la boca, como un animalito.

III

Loca, Robinsonea tu alma por las novelas,
-cuando en la claridad de un pálido farol
pasa una señorita de encantador aspecto,
a la sombra del cuello horrible de su padre.

Y como cree que eres inmensamente ingenuo,
a la par que sus botas trotan por las aceras,
se vuelve, alerta y, con un gesto expresivo...
-Y en tus labios, entonces, muere una cavatina...

IV

Estás enamorado. Alquilado hasta agosto.
Estás enamorado. Se ríe de tus versos
Tus amigos se van, estás insoportable.
-¡Y una tarde, tu encanto, se digna, ya, escribirte...!

Y esa tarde... te vuelves al café luminoso,
pides de nuevo jarras llenas de limonadas...
-Con diecisiete años no puedes ser formal,
cuando los tilos verdes coronan la alameda.

Arthur Rimbaud

 

El flechazo más lindo de la literatura...

      La había visto por primera vez una tarde en que Lotario Thugut lo encargó de llevar un telegrama a alguien sin domicilio conocido que se llamaba Lorenzo Daza. Lo encontró en el parquecito de los Evangelios, en una de las casas más antiguas, medio arruinada, cuyo patio interior parecía el claustro de una abadía, con malezas en los canteros y una fuente de piedra sin agua. Florentino Ariza no percibió ningún ruido humano cuando siguió a la criada descalza bajo los arcos del corredor, donde había cajones de mudanza todavía sin abrir, y útiles de albañiles entre restos de cal y bultos de cemento arrumados, pues la casa estaba sometida a una restauración radical. Al fondo del patio había una oficina provisional, donde dormía la siesta sentado frente al escritorio un hombre muy gordo de patillas rizadas que se confundían con los bigotes. Se llamaba, en efecto, Lorenzo Daza, y no era muy conocido en la ciudad porque había llegado hacía menos de dos años y no era hombre de muchos amigos.

      Recibió el telegrama como si fuera la continuación de un sueño aciago. Florentino Ariza observó los ojos lívidos con una especie de compasión oficial, observó los dedos inciertos tratando de romper la estampilla, el miedo del corazón que había visto tantas veces en tantos destinatarios que todavía no lograban pensar en los telegramas sin relacionarlos con la muerte. Cuando lo leyó recobró el dominio. Suspiró: “Buenas noticias”. Y le entregó a Florentino Ariza los cinco reales de rigor, dándole a entender con una sonrisa de alivio que no se los habría dado si las noticias hubieran sido malas. Luego lo despidió con un apretón de manos, que no era de uso con un mensajero del telégrafo, y la criada lo acompañó hasta el portón de la calle, no tanto para conducirlo como para vigilarlo. Hicieron el mismo recorrido en sentido contrario por el corredor de arcadas, pero esta vez supo Florentino Ariza que había alguien más en la casa, porque la claridad del patio estaba ocupada por una voz de mujer que repetía una lección de lectura. Al pasar frente al cuarto de coser vio por la ventana a una mujer mayor y a una niña, sentadas en dos sillas muy juntas, y ambas siguiendo la lectura en el mismo libro que la mujer mantenía abierto en el regazo. Le pareció una visión rara: la hija enseñando a leer a la madre. La apreciación era incorrecta sólo en parte, porque la mujer era la tía y no la madre de la niña, aunque la había criado como si lo fuera. La lección no se interrumpió, pero la niña levantó la vista para ver quién pasaba por la ventana, y esa mirada casual fue el origen de un cataclismo de amor que medio siglo después aún no había terminado.
      Lo único que Florentino Ariza pudo averiguar de Lorenzo Daza fue que había venido de San Juan de la Ciénaga con la hija única y la hermana soltera poco después de la peste del cólera, y quienes lo vieron desembarcar no dudaron de que venía para quedarse, pues traía todo lo necesario para una casa bien guarnecida. La esposa había muerto cuando la hija era muy niña. La hermana se llamaba Escolástica, tenía cuarenta años y estaba cumpliendo una manda con el hábito de San Francisco cuando salía a la calle, y sólo el cordón en la cintura cuando estaba en casa. La niña tenía trece años y se llamaba igual que la madre muerta: Fermina. 

Gabriel García Márquez, El amor en los tiempos del cólera

Imagen de la película "El amor en los tiempos del cólera",
Giovanna Mezzogiorno como Fermina.

„Изтреблението“

      Безумие витаеше из големите къщи на града, след като по главната улица премина каскетът. Хората изтребваха бомбетата, тъй както се изтребват хлебарките, щом дойде дневната светлина. Годините на ездата бяха отминали, ездачите трябваше да отстъпят на други ездачи, а там, където се съпротивляваха, конете ги тъпчеха, натикваха ги в най-тъмните дупки и преизподни, сечаха ги, разпъваха ги, режеха ги, префасонираха ги. Беше настъпило езическо време в тези къщи и от всякъде проникваше ужас и мистицизъм. Бог бе предоставил на дявола гибелта на бомбетата и дяволът се бе втурнал в тази гибел с цялата си отмъстителна изобретателност. Чуваше се, че тук и там някой си не издържал и бил застрелял заедно със своето бомбе и себе си. Чуваше се, че във влаковете били хващани хора, които искали тайно да изнесат бомбетата си зад граница. Каскетите, които бяха излезли на свобода от затвора, натикаха в килиите много бомбета. Месеци наред се говореше за изтреблението на бомбетата. Беше времето, когато се смяташе, че да излезеш на улицата с бомбе, то значи да излезеш на ревера си с въшка. [...]

     Бомбето, натикано в стария турски сандък, не знаеше това. То живееше затворено в студената тишина на къщата и не чуваше вече нито часовника, нито човека да тътре краката си или да разговаря със своя нос. То не знаеше нищо за периода на изтреблението. Ако знаеше, то може би би размишлявало върху това ― доколкото едно бомбе може да размишлява. То би се изненадало, че конете, яздени тъй леко и приятно от бомбетата, са излезли по-предвидливи от ездачите си и дори когато ездачите са ги тласкали към някаква пропаст, поради инстинкта си конете са завивали внезапно и са хвърляли ездачите в пропастта. Конят може да си въобразява всичко, но той не трябва да забравя, че е роден за езда. Бомбето също така не знаеше, че каскетът проникна и в малките градчета, достигна до селата и колибите, детронира много астраганени калпаци, дори попски и калугерски калимавки се търкулнаха, за да сторят място на каскета върху някои свещенослужителски глави. [...]

Йордан Радичков, „Бомбето“

-15- "Me gustas cuando callas..."

  Me gustas cuando callas porque estás como ausente,

y me oyes desde lejos, y mi voz no te toca.
Parece que los ojos se te hubieran volado
y parece que un beso te cerrara la boca.

Como todas las cosas están llenas de mi alma,
emerges de las cosas, llena del alma mía.
Mariposa de sueño, te pareces a mi alma,
y te pareces a la palabra melancolía.

Me gustas cuando callas y estás como distante.
Y estás como quejándote, mariposa en arrullo.
Y me oyes desde lejos, y mi voz no te alcanza:
déjame que me calle con el silencio tuyo.

Déjame que te hable también con tu silencio
claro como una lámpara, simple como un anillo.
Eres como la noche, callada y constelada.
Tu silencio es de estrella, tan lejano y sencillo.

Me gustas cuando callas porque estás como ausente.
Distante y dolorosa como si hubieras muerto.
Una palabra entonces, una sonrisa bastan.
Y estoy alegre, alegre de que no sea cierto.

Pablo Neruda, 20 poemas de amor y una canción desesperada

Fragmento de Olympia (1863) de Édouard Mannet.

"Posibilidades de la abstracción"

      Trabajo desde hace años en la Unesco y otros organismos internacionales, pese a lo cual conservo algún sentido del humor y especialmente una notable capacidad de abstracción, es decir, que si no me gusta un tipo lo borro del mapa con sólo decidirlo, y mientras él habla y habla yo me paso a Melville y el pobre cree que lo estoy escuchando. De la misma manera, si me gusta una chica puedo abstraerle la ropa apenas entra en mi campo visual, y mientras me habla de lo fría que está la mañana yo me paso largos minutos admirándole el ombliguito. A veces es casi malsana esta facilidad que tengo.
El lunes pasado fueron las orejas. A la hora de entrada era extraordinario el número de orejas que se desplazaban en la galería de entrada. En mi oficina encontré seis orejas; en la cantina, a mediodía, había más de quinientas, simétricamente ordenadas en dobles filas. Era divertido ver de cuando en cuando dos orejas que remontaban, salían de la fila y se alejaban. Parecían alas.
      El martes elegí algo que creía menos frecuente: los relojes de pulsera. Me engañé, porque a la hora del almuerzo pude ver cerca de doscientos que sobrevolaban las mesas con un movimiento hacia atrás y adelante, que recordaba particularmente la acción de diseccionar un biftec. El miércoles preferí (con cierto embarazo) algo más fundamental, y elegí los botones. ¡Oh espectáculo! El aire de la galería lleno de cardúmenes de ojos opacos que se desplazaban horizontalmente, mientras a los lados de cada pequeño batallón horizontal se balanceaban pendularmente dos, tres o cuatro botones. En el ascensor la saturación era indescriptible: centenares de botones inmóviles, o moviéndose apenas, en un asombroso cubo cristalográfico. Recuerdo especialmente una ventana (era por la tarde) contra el cielo azul. Ocho botones rojos dibujaban una delicada vertical, y aquí y allá se movían suavemente unos pequeños discos nacarados y secretos. Esa mujer debía ser tan hermosa.
      El miércoles era de ceniza, día en que los procesos digestivos me parecieron ilustración adecuada a la circunstancia, por lo cual a las nueve y media fui mohíno espectador de la llegada de centenares de bolsas llenas de una papilla grisácea, resultante de la mezcla de corn-flakes, café con leche y medialunas. En la cantina vi cómo una naranja se dividía en prolijos gajos, que en un momento dado perdían su forma y bajaban uno tras otro hasta formar a cierta altura un depósito blanquecino. En ese estado la naranja recorrió el pasillo, bajó cuatro pisos y, luego de entrar en una oficina, fue a inmovilizarse en un punto situado entre los dos brazos de un sillón. Algo más lejos se veían en análogo reposo un cuarto de litro de té cargado. Como curioso paréntesis (mi facultad de abstracción suele ejercerse arbitrariamente) podía ver además una bocanada de humo que se entubaba verticalmente, se dividía en dos translúcidas vejigas, subía otra vez por el tubo y luego de una graciosa voluta se dispersaba en barrocos resultados. Más tarde (yo estaba en otra oficina) encontré un pretexto para volver a visitar la naranja, el té y el humo. Pero el humo había desaparecido, y en vez de la naranja y el té había dos desagradables tubos retorcidos. Hasta la abstracción tiene su lado penoso; saludé a los tubos y me volví a mi despacho. Mi secretaria lloraba, leyendo el decreto por el cual me dejaban cesante. Para consolarme decidí abstraer sus lágrimas, y por un rato me deleité con esas diminutas fuentes cristalinas que nacían en el aire y se aplastaban en los biblioratos, el secante y el boletín oficial. La vida está llena de hermosuras así. 

 

Julio Cortázar, Historias de Cronopios y de Famas

 

 

"...a ti te ofrecen para el cumpleaños del reloj."

Preámbulo a las instrucciones para dar cuerda al reloj

      Piensa en esto: cuando te regalan un reloj te regalan un pequeño infierno florido, una cadena de rosas, un calabozo de aire. No te dan solamente un reloj, que los cumplas muy felices, y esperamos que te dure porque es de buena marca, suizo con anácora de rubíes; no te regalan solamente ese menudo picapedrero que te atarás a la muñeca y pasearás contigo. Te regalan -no lo saben, lo terrible es que no lo saben-, te regalan un nuevo pedazo frágil y precario de ti mismo, algo que es tuyo, pero no es tu cuerpo, que hay que atar a tu cuerpo con su correa como un bracito desesperado colgándose de tu muñeca. Te regalan la necesidad de darle cuerda para que siga siendo un reloj; te regalan la obsesión de a atender a la hora exacta en las vitrinas de las joyerías, en el anuncio por la radio, en el servicio telefónico. Te regalan el miedo de perderlo, de que te lo roben, de que se caiga al suelo y se rompa. Te regalan su marca, y la seguridad de que es una marca mejor que las otras, te regalan la tendencia a comparar tu reloj con los demas relojes. No te regalan un reloj, tu eres el regalado, a ti te ofrecen para el cumpleaños del reloj.

***

Instrucciones para dar cuerda al reloj

      Allá al fondo está la muerte, pero no tenga miedo. Sujete el reloj con una mano, tome con dos dedos la llave de la cuerda, remóntela suavemente. Ahora se abre otro plazo, los árboles despliegan sus hojas, las barcas corren regatas, el tiempo como un abanico se va llenando de sí mismo y de él brotan el aire, las brisas de la tierra, la sombra de una mujer, el perfume del pan.

      ¿Qué más quiere, qué más quiere? Átelo pronto a su muñeca, déjelo latir en libertad, imítelo anhelante. El miedo herrumbra las áncoras, cada cosa que pudo alcanzarse y fue olvidada va corroyendo las venas del reloj, gangrenando la fría sangre de sus rubíes. Y allá en el fondo está la muerte si no corremos y llegamos antes y comprendemos que ya no importa. 

Julio Cortázar, Historias de cronopios y de famas