Прочетох-изслушах ВОЙНА И МИР!

Днес завърших ВОЙНА И МИР. Все още не мога да го осъзная и съм малко объркана, с онова особено чувство, което завладяващите и големи книги оставят у теб, „Ами сега накъде?!”.

В Унивеситета изучавахме съвременна латиноамериканска литература и споменахме няколко автора, сред тях Марио Варгас Лиоса и Габриел Гарсия Маркес, които, в определен период от творчеството си, са били в търсене на „цялостния роман”- романът, носещ в себе си всичко, цялата Вселена. Не знам дали според критиците са го постигнали, но лично за мен, Лев Николаевич Толстой, може би дори без да търси това, написва точно такъв роман-епопея, носещ в себе си живота и смъртта, мира и войната, любовта и омразата, с цялата им необятност.

Тук е моментът да поясня, че заради изцяло пасивните ми познания по руски, ми беше много по-лесно да слушам романа в аудио вариант и в същото време да следя оригиналния текст. Шестте части са с обща продължителност от малко над 6о часа и са прочетени от един единствен човек, Народния артист на Русия Александър Клюквин. Благодарение на него, защото прочете романа по наистина незабравин начин и вдъхна живот на всеки един от стотиците герои, всеки със свой собсвен, различен глас, най-върховното постижение в литературата за всички времена и народи ме завладя по неописуем начин. Една вечер, след като бях изслушала близо два часа и половина (а това са много, много страници) се опитвах да заспя и не можех, защото се възхищавах на Л. Н. Толстой за дарбата му, сякаш не от този свят, за тази творба, в която военните действия на ген. Кутузов срещу Наполеон и живота на семействата на главните герои са примесени с филосовските размисли на разказвача, обхващащи... всичко.

Другото, за което си мислех тогава, беше какво ли би било да прочета книгата без да съм гледала сериала на ББС. Може би щеше да е още по-вълнуващо, защото нямаше да имам ни най-малка представа кога какво ще се случи, но, от друга страна, ако не беше сериала, може би изобщо нямаше да реша да прочета книгата...

И така, горещо препоръчвам романа на тези, които имат познания по руски и ще могат да го прочетат/изслушат в оригинал. В превод на български, макар и да е близък с руския, повече от половината същност на творбата би се изгубила.

Илья Ефимович Репин. Лев Николаевич Толстой в яснополянском кабинете. 1887.

ХОРО В ОКЕАНА

Пътуваме -

далече от брега.

Звезди проблясват,

тръпне небосвода.

Връхлита бурята -

коси разплела.

Стоя на палубата,

           онемела.

В миг писва гайда - 

втурват се вълните.

Потропват с вятъра,

ръце заплитат.

Хоро тракийско люшва океана.

Пристъпва тежко,

кърпата размахал,

нозе опрял 

в гърдите на земята.

Потрепват капки - 

огърлици златни.

Светкавиците - 

свилени колани.

Небесни тъпани гърмят

и вятъра с кавали свири.

Хоро тракийско люшка океана.

Хоро тракийско,

             българско хоро.

Играе цялата вселена.

© Дора Владимирова, ДОКОСВАНЕ (МАГИЯ)

Варна, 2000

Благодаря на авторката за прекрасния подарък!!!

Любовь

«Да, любовь (думал он опять с совершенной ясностью), но не та любовь, которая любит за что-нибудь, для чего-нибудь или почему-нибудь, но та любовь, которую я испытал в первый раз, когда, умирая, я увидал своего врага и все-таки полюбил его. Я испытал то чувство любви, которая есть самая сущность души и для которой не нужно предмета. Я и теперь испытываю это блаженное чувство. Любить ближних, любить врагов своих. Все любить — любить Бога во всех проявлениях. Любить человека дорогого можно человеческой любовью; но только врага можно любить любовью Божеской. И от этого-то я испытал такую радость, когда я почувствовал, что люблю того человека. Что с ним? Жив ли он... Любя человеческой любовью, можно от любви перейти к ненависти; но Божеская любовь не может измениться. Ничто, ни смерть, ничто не может разрушить ее. Она есть сущность души. А сколь многих людей я ненавидел в своей жизни. И из всех людей никого больше не любил я и не ненавидел, как ее». И он живо представил себе Наташу не так, как он представлял себе ее прежде, с одною ее прелестью, радостной для себя; но в первый раз представил себе ее душу. И он понял ее чувство, ее страданья, стыд, раскаянье. Он теперь в первый раз понял всю жестокость своего отказа, видел жестокость своего разрыва с нею. «Ежели бы мне было возможно только еще один раз увидеть ее. Один раз, глядя в эти глаза, сказать...»

(Том III, Часть третья, Глава XXXII)

Л. Н. Толстой, Война и Мир

Джеймс Нортон (Андрей Болконский)

"ПРЕГРЪДКА" или как се сливаш с Космическото Съвършенство.

Сърце в сърце. И дъх във дъх.

Тъй близко бе до мен, че аз не можех да те видя.

Аз виждах надалече през твойто рамо тъмен връх.

Бях устремена сякаш отвъд тебе да отида.

Аз чувах сърцебиенето лудо на звездите.

Пресрещах вятър запъхтян, наметнат със листа.

Поемах идещите силуети на горите

и клоните, разтворили обятия в нощта.

Далечината вдишвах на огромна глъдка.

Притисках вятър, облаци, звезди до мойта гръд.

И в този тесен обръч на една прегръдка

обхванах цялата безкрайност на светът.

1957, София

Блага Димитрова, ДО УТРЕ (1959)

 

ЗАБРАНЕНО МОРЕ (поема)

1

Море – син-зелен вятър,

разгърден хоризонт,

солено слънце.

Един поглед –

крайчец безкрайност.

Едно вдишване –

околосветски рейс.

Поднесе ми го в шепа

първо бащината ръка,

после другата ръка,

почти толкова щедра.

Море – огромно притежание.

Миг – цяло беше мое,

още един поглед,

и го няма.

Повтарям и преповтарям

в имитиращ го ритъм:

МОР, МОРЕ, безМЕРност,

вРЕМЕ, МИРОздание.

Морето от мен се отдръпва.

Думата ми остава –

изпарено море.

***

4

Лежахме на пясъка –

две песачинки,

преливащи се една в друга,

нагрени от слънцето.

Двама – една единна

течаща секунда

в пясъчния часовник

на вечността.

***

27

Никога не сме били по-заедно,

отколкото през това разделно лято,

което отказваме да наречем „последно”.

Всеки от двама ни се усмихва на другия,

всеки премълчава мълчанието си пред другия

и двама се вслушваме в същия приближаващ вятър.

Вятър от никъде за никъде, който ни заставя

по-суеверно да се притискаме топлина до топлина

и да преплитаме пръсти в моряшки възел.

Безветрие, когато спираш дъх върху нас,

краткият миг ни донася такава безбрежност,

че цялото нежно море ни изпълва извътре.

До новия, още по-режещ пристъп на вятъра,

сякаш в тесния промеждутък се е сгъстил.

И ние още по-заедно, още по-двама.

***

Варна

1974 – лято

Блага Димитрова

Посветено на В. 

Личен архив. Всички права запазени.