Гоце...

От шеста глава на „Илинден”, с появата на щипските учители Гоце Делчев и Даме Груев, сюжетът на четирилогията на Талев се отдалечи от семейния живот на Глаушевия род и се насочи към борбата за освобождението на Македония. И всяка дума, всяко изречение ми напомня за епичните военните разкази на Толстой във „Война и Мир”. Ако в началото на „Железният светилник” приликата ми беше смътна, неясна, то сега тя кристализира. Преживяванията покрай романа се засилиха и от три предавания на „bTV Репортерите”, които гледах снощи. Не знам колко пъти меко казано се просълзих... Сега, като чета, нещо ме стяга и в един момент трябва да спра и да си дам почивка. Връзки към видеата оставям под абзаца, който днес препрочитах няколко пъти (от седма глава на „Илинден”). Ако искате да разберете защо ми става толкова мъчно, когато чета за делата на Гоце Делчев, изгледайте последния репортаж (датата му е 25. 08. 2018 г.).

©Христиана Бобева, 2018

* * *

Коле слушаше умълчан. Сърцето му биеше по-бързо, но не от умора — на път Коле беше бърз и неуморим; редом тъй, с Гоце, по снежния път в тъмнината, пък и винаги, когато беше с него, той се вълнуваше, в гърдите му напираше непрестанна радост, че беше с учителя, близо до него, разговаряше с него, чуваше гласа му, усещаше върху себе си светлината на погледа му. Коле не бе мислил за това, но ако Делчев би му казал да умре — той би легнал веднага тук, в снега, и би умрял, без да продума. Коле никога не мислеше какво би направил за Делчев — той винаги бе изпълнен с непреодолимо желание да бъде с него, да го слуша и да изпълнява всяка негова дума. Когато беше близо до Делчев, или пък си мислеше за него, това желание се превръщаше в дълбоко радостно вълнение, в непрестанна сладка жажда на душата му. Той пак изостана, сякаш да пази гърба на Делчев, който го водеше в тая тиха бяла нощ и нека го води до другия край на света — Коле вървеше близо до него и неотстъпно по следите му в снега.

Димитър Талев, „Илинден”

* * *

https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/11903
https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/11913
https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/12432

Deja vu...

— Ти никога в нищо не си ме спирала, не си ме спъвала, никога не съм те чувствaл като тежък товар, като камен на шията си, а некои така чувстват и много им тежи, не са свободни. И се мъчат, и се разкайват. Аз никога… винаги ми е било леко да ходя с тебе…

Ния притвори очи и тихо, едва чуто въздъхна, да облекчи сърцето си от бликналата радост, там, от самото й сърце. Лазар и сега беше същият — мил, верен, най-близък човек. […]

 — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа сè в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.

Димитър Талев, „Преспанските камбани”

Audrey Hepburn & Gregory Peck.

"Живот ли бе..."*

[…] Преди да спре двуколката пред вратата на къщата, оттам излезе млада селянка, вгледа се уплашена в двамата граждани и току нададе вик:

— Майкоо!

После се спусна бързо, наведе се, взе мълчаливо ръката на Лазара, който бе слязъл от колата, целуна я, допря я до челото си, целуна я пак и едва след това рече:

— Добре дошли!

Тя стоеше боса в праха, но беше в тежка везана селска руба — дълга кошуля от дебело домашно платно, с широки ръкави, върху нея клашник, препасан с дълъг черен пояс, и отпред — с шарена вълнена престилка. Но това облекло, по което някога са трептели ярки везби и шарки и което се шие и вези по цели години, сега беше захабено, протрито и кръпка до кръпка — първа бе го облякла бабата на младата жена, след нея бе го носила през целия си живот майка й, а сега го носеше тя и може би до края на живота си. Носеше го тя и зиме, и лете, с него спеше — и сега, през август, с тоя клашник и вълнен пояс, сваляше го едва по няколко пъти в годината, да го изпере набързо, доколкото можеше да намери време за себе си, от непрестанен черен труд над земята и в къщи; така живееше тя, така бяха живели и баба й, и майка й, така живееха всички селски жени, всички селски люде. Но още нейната майка бе успяла да изткае платно за нова риза — дебело, здраво като кожа, да изтрае десетки години; кой знай как бе намерила време през деня, през нощта, изткала го, избелила го на реката. Сега младата селянка си везеше нова кошуля и кой знай как намираше време през деня, през нощта. Бод след бод изникваха шарки по пазвите, по ръкавите — червени, зелени, жълти, модри, черни, една в друга, една през друга в сложна плетеница, трептят от хубост, говорят като писмена, разказват за млади очи, които са се радвали над тях, но още повече са плакали над тях. Младата жена ще вези новата кошуля може би през целия си живот, може би няма да успее да я облече до края на живота си ни един път, но тя ще я остави на щерка си или на снаха си. Сега тя дебне да открадне и един миг време, за да бодне поне един или два пъти с иглата, а зимно време, когато, намалее полската работа, тя сяда на купището, заравя нозе в топлия тор и вези новата кошуля. Очите й се радват на хубавите шарки, следи как оживяват от иглата й една след друга и тя забравя всичко друго. На торището са насядали и други жени, и те с нозе дълбоко в тора, везят или шият, или плетат дебели вълнени чорапи, или пък дълги до тридесет аршина пояси. Някоя от по-старите жени разказва тъжна история за безкрайни човешки мъки и върху новата риза капват сълзи; после по-младите от жените подхващат песен, но и тя е жална, като плач, и в нея за човешки мъки се пее — върху кошулята отново капват сълзи. Ала човешкото сърце не ще изтрае цял живот в скръб и някоя от жените, която е с по-бодър дух, ще изрече шега, ще разкаже за Хитър Петър или за глупавия Пейо, за попа, който преял с леща, и над бунището отеднаж ще екне дружен смях, над новата кошуля се привеждат засмени очи…

Димитър Талев, „Преспанските камбани“

*Никола Вапцаров, "История"

Самоковска шевица - "Слънце".

Панаири, панаири...

А тая година в Преспа стана вече истински панаир. Дойдоха люде не само от околните места, но и от много далечни места, кажи го, от цялата турска империя. Прочул се бе надалеко преспанският панаир.

Работили бяха мнозина преспанци, и мъже, и жени, и деца дори, през цялата година, трупали бяха всякакви стоки. И още преди да пристигнат керваните на Баболевци, по атпазар, по житни пазар, на площада при градския часовник, на всички други по-малки площади из чаршията почнаха да изникват редица сергии и бараки, а по дюкяните във всички чаршии започнаха да трупат стоки на цели грамади, като изпод земята да ги изваждаха. Работили бяха здраво и казанджиите, и железарите, и папукчиите, и кожарите, и кожухарите, и въжарите, и мутафчиите, та и дърводелците, и ножарите, и свещарите, и опинчарите, и от всички други по-големи и по-малки еснафи. Всеки от еснафите зае сергия или барака и на ат пазар, и на житни пазар, и при часовника, и по други места — не стигаха вече дюкяните в казанджийската чаршия, в папукчийската чаршия и по всички други чаршии. Тая година стана и друго чудо: по сергиите и бараките, та и по дюкяните наизлязоха и жени. Наистина, по-стари жени, но бяха много, а и стоките им бяха много. Преди те ги даваха на мъжете да ги продават, а сега сами излязоха по сергии и дюкяни, някои бяха насядали и направо на земята пред стоките си, та бяха образували цели улички по атпазар, по житни пазар, при часовника и на други места. Натрупали бяха те и продаваха килими, ямболии, велениа, плетени вълнени фанели и дзиври, чорапи, платна, чаршафи, покривки, везани женски и домашни украси, кенета и беше чудно къде бяха намерили те толкова бои да нашарят стоките си с толкова много и всякакви шарки, от хубави по-хубави. Някои жени излязоха да помагат и на мъжете си.

После довтасаха керваните на Баболевци. Но с тях влязоха в града и други кервани и от всичките му страни. Изпълниха се всички ханища, тръгнаха ябанджиите да търсят места и по къщите. Разтичаха се преспанци да отварят странноприемници по къщите си, други отваряха набързо по улиците, по дворищата ахчийници и мекичарници, продаваха се на разни места хлябове, баници, кравайчета, сладкиши, варена царевица, плодове и всякакви неща за ядене и пиене. Поразмърдаха се някои и от турците — изнесоха да продават оръжия, барут, рязан тютюн, розова вода, шербет, баклави и реванета, захаросани плодове, някакви захарни пелтета, малеби, биволско мляко с ориз. Започнаха да нареждат стоките си и ябанджиите и се показаха по пазарищата чудеса и хубости, невиждани досега в Преспа. Надошли бяха тая година много повече люде от околните градове, дошли бяха за пръв път люде от Солун, от Скопйе, от София, от Филибе, от Одрин, от Цариград, та дори и от Анадола. Имаше от всички народности по широката турска царщина — българи, гърци, турци, власи, арнаути, евреи, цигани, арменци, дошли бяха и неколцина араби или перси. Прочула се бе надалеко Преспа, а люде от разни места търсеха препитание, преминаваха по дни и недели път, кръстосваха цялата империя, за да продадат и купят, да изкарат залъка си, а някои и по-големи кярове. Цяла Преспа се превърна на шумно пазарище; врявата, викотът по улиците и площадите затихваше едва за няколко часа след полунощ и започваше наново далеко преди да се раздени. Тая година в Преспа дойде за пръв път и керван от камили, но не бяха само тия гърбави божи твари, на които се чудеше народът от тия краища.

Димитър Талев, „Преспанските камбани“

"Щастие има и любов през месец май!"*

*Из оперетата "Царицата на чардаша".

* * *

Ния нареди своята малка стая по свой вкус, старата се опита и там да се понабърка, но нямаше какво да се бърка — в малката стая всичко трептеше от чистота и хубост. Като цветя в градина бяха разните плетеници и шарки по килима, по черги и ямболии, по възглавници. Нямаше де да стъпи човек на голо място, навсякъде босият крак потъваше меко и дълбоко.

Тая сутрин Ния разтвори още рано прозорците и като премина високото майско слънце над къщата — малката стая се изпълни със свежа, прохладна сянка. Двамата млади люде бяха седнали един до друг близо до прозорците, подпрели и двамата гръб върху шарените възглавници край стената. Наскоро Лазар бе взел от читалището една нова книга и те я четяха заедно, щом се приберяха в стаята си; единият четеше с глас, а другият слушаше или пък спираха да четат и разговаряха за прочетеното някое време, после пак захващаше да чете единият или другият. Като четеше тоя път Лазар, на няколко пъти погледна изкосо младата си жена и тъкмо когато прочетеното най-много му харесваше, но скоро забеляза, че Ния слушаше разсеяно. Той затвори бавно, с две ръце книгата, сложи я настрана, без да сваля очи от жена си, а тя нищо не усещаше и седеше неподвижна, загледана пред себе си. Лазар се унесе да я гледа, винаги ненаситен на нейната хубост. Такава светлина струеше през отворените прозорци от светналото майско небе, от градината насреща, потънала в зеленина и цветя, та лицето на младата жена сияеше; в живо, топло озарение сияеше възмургавата буза, правото чело, нежните ноздри, въздебелите устни, налени с топла кръв, възрозовото ухо изпод широкия корен на едната й плитка, която се спущаше назад, и редом с нея разголената, гладка, тънка шия в ниската яка на бледосиня блуза, предизвикателно разкопчана на две копчета… Лазар я обхвана през раменете с едната си ръка, после и с другата, притисна се цял към нея и я целуна горещо, шумно, алчно. Тя приведе едва-едва глава, но той усети, че не му се поддаваше, и я притисна още по-силно на гърдите си, сякаш да сломи, да смаже съпротивата й. Кръвта шумеше в ушите му, ноздрите му жадно вдишваха аромата на косите й — гъсти, черни, — усещаше той и топлината на тялото й — младо, здраво, пълно със замайваща сила.

— Ще ме удушиш — тихо прошепна тя и усмивка потрепна на устните й. Виждаше се, не искаше да го отблъсне, но и не отвръщаше с милувка на милувката му.

Горещата вълна, която бе заляла сърцето му, бързо се отдръпна. Той отпусна ръце и сам се поотдръпна, но сега Ния потърси ръката му с ръка и нежно, дружески я погали, без да го погледне — тя, изглежда, не можеше да се откъсне от мислите си. Тъй, загледана пред себе си, Ния тихо рече:

— Какво ще речеш, Лазе… да взема да изткая това лето един килим… 

[…]

Той не сваляше очи от нея, следеше движенията на ръцете й, оживеното й лице, очите й. Всичко по нея беше озарено от нова хубост, от светлина, която излизаше сякаш от самата нея. Бледите й възмургави ръце с тънки пръсти и гъвкави стави танцуваха във въздуха пред него ту неуловимо бързо, ту плавно и нашироко и тя връзваше и развързваше, заплиташе и разплиташе невидими нишки. По лицето й се показа руменина, топлоалена през тънката матова кожа, тъмните й очи блестяха радостно и ту се разтваряха в тях светли дълбини, ту се забулваха мечтателно в бързо разсейваща се мъглица. После тя притихна, прибра ръцете си в скута, наведе очи и каза със сподавена въздишка:

— Що друго ще правя през целото лето?… Три жени сме вкъщи и колко ни е работата… Мама не се предава, тя повеке и от нас работи.

Сега тя като че ли се забули в сянка и пак се унесе в мислите си. И в това беше може би голямата сила на нейната хубост: винаги беше различна, различно хубава и все същата — Ния. Но може би и в друго беше голямата сила на хубостта й: в това, което беше вътре в нея, идеше от самата нея, като вътрешно озарение на цялата й външност. Това беше постоянният й вътрешен живот — тя винаги носеше важна някаква мисъл в себе си, вълнуваше се от нещо, тъгуваше за нещо или се радваше и винаги — дълбоко в себе си, сдържано откъм външни прояви, дори и съвсем скрито за чуждия поглед. Такава беше тя и в своята обич към Лазара, която изпълваше властно цялото й същество. Тя никога не изрази шумно, буйно чувството си към него, но то пламтеше дълбоко в нея, в нея оставаше и когато приемаше милувките му, и затова може би беше такава жива, топла нейната необикновена хубост, такъв светъл и дълбок погледът й, такава нежна, упойващо сладка всяка нейна милувка, дори всяко докосване. 

[…]

Той не каза нищо на Ния. Тук те никога не биха се разбрали: Аврам Немтур си оставаше неин баща. Но като я погледна скришом няколко пъти, той усети как се изцедиха от сърцето му, вкоравило се отеднаж, как се изцедиха капки милост към нея — пожали я той сега, че бе я родил такъв човек като Немтур. И тая жалост, и усилията му да отдели Ния от родния й баща идеха все от неговата обич към нея… 

Отново се обърна той към младата си жена — сега по-бърз, по-нетърпелив, сякаш да отстрани, да заличи, всяко нещо, което можеше да се изпречи между тях, и щом я докосна пак с ръце, отново се надигна от дълбините на утробата му гореща вълна и се разля по цялото му тяло. Лазар се нахвърли върху жена си с алчност, която все повече се разгаряше, колкото повече чувствуваше как младата жена се отдаваше в ръцете му. Усетил пламтящия й дъх върху лицето си, той цял се загуби в малките й ръце. Той я обичаше с тялото си толкова силно, колкото и с душата си.

Димитър Талев, „Преспанските камбани”

Кадър от филма "Иконостасът" (1969). Ани Спасова в ролята на Ния.

От Светлина родена...

След публикацията за Катеринините мъки ми се искаше да споделя нещо друго, но нищо не ми се струваше… достойно. Докато не се сетих, че наскоро си споделяхме любими моменти от ромата с една приятелка-колежка. Тя спомена, че се е разчувствала и от самия край — Рафе Клинче споделя тайните на новия иконостас със Стойна. Тогава осъзнах, че този магичен момент е единственият подходящ, за да мога да продължа блога в друга посока без да осквернявам паметта на Катерина. Сигурно ви звучи преувеличено, но както уточних на скоро, всичко тук е много лично.

Приятно четене! 

[…]

— Ела — подръпна я Клинче кротко за ръката. — Ела да видиш новия иконостас.

Тя утихна и тръгна след него. И тя бе се облякла празнично, потропваше с нови кондури по плочите. Спряха се двамата пред иконостаса — цяла стена срещу тях.

— Ето, погледни — започна Рафе Клинче. — Виждаш ли там…

Шест полукръгли колони разделяха царските двери и другите две врати на олтара, други две такива колони опираха до стените от двете страни на иконостаса. Осем по-малки колонки между тях преграждаха кръжилата на десет икони, високи по два аршина. Всяка от тия колони, по-големите, както и по-малките, беше обвита на спирала с преплетени дъбови и лозови клонки и по тях назъбени листа, желъди, извити лозови мустачки и гроздове, тънко изрязани, издълбани — струва ти се, ако подухне ветрец, ще затрептят и зашумят листа и клонки. Тук и там по клонките накацали птички, готови да подскочат на съседното клонче, или сгушени там, чудни някакви птички с дълги, разперени опашки, виждат се и оченцата им. На всяка колона, в елипси, по два образа на светци. На горния край на всяка колона венци и китки, цветя и листа, над трите врати над всяка от десетте големи икони проточени плитки от цветя и листа, горният пояс на иконостаса също преграден с две такива плитки по цялата му дължина, а между тях редица от по-малки икони. Долу под всяка от големите икони, също такъв венец — кръжило за по-малка икона. Всички тия цветя, листа и клонки, венци и китки по целия иконостас лежат върху тънка, ситно издълбана дантела от най-чудни плетеници.

— Сички тия птичета — обади се клисарят, дигнал един голям пиринчен свещник — сека сутрин ми пеят, а като узрей гроздето…

Стойна, както бе зяпнала цяла, се обърна към него с учудени, доверчиви очи.

— Хе-хе-хе! — засмя се тихо клисарят.

— Невинна душица си ти… Ела да ти покажа друго нещо — подръпна я резбарят, взе една запалена свещ и я поведе към левия край на иконостаса.

И на крайната колона до стената тук се виждаха между клонките и листата две елипси една под друга и в тях бяха издълбани два образа. Рафе Клинче бавно приближи запалената свещ към по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерина Глаушева. Стойна веднага я позна и пак заплака:

— Ъ-ъ-ъ-ху!

— Тихо! — пошушна й Клинче и тя млъкна. — Не искам никой да знай. Само като доближиш запалена свещ, ей така, само тогава се познава, че е тя. Тихо. — Свещта трепереше в ръката му, той бързо я дръпна към другия образ, по-долу: — А виж тука!

Там пък се показа неговият образ; виждаше се как е дигнал чук да удари длетото в другата му ръка, забито в късче дърво. А отдолу подпис „Преспа градъм. декемврiа лето госп. 1864“. Името си не бе издълбал. Той дръпна пак свещта, погледна Стойна с изкривено лице в горчива усмивка и рече тихо:

— Какво… за мене не ще заплачеш! Никой не е плакал за мене досега, дори и родната ми майка, умрела, преди да ме види. Никой — затрепера тихият му глас, той дигна пак свещта към образа на Катерина и въздъхна: — Само тя…

Без да дочака отговор, Клинче пристъпи нататък и пак се спря срещу иконостаса. Стойна го последва като сянка на пръсти по плочите, боеше се да почукне с новите си кондури. Резбарят продължи все тъй тихо, загледан в иконостаса:

— Птичките пеят, зреят гроздовете… Душата ми е в това дърво. Като мине време, като потъмней, ще стане още по-хубаво. — Той дигна жилестата си ръка: — Виждаш ли, погледни! По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…

Клисарят се приближи зад тях, почука една в друга венчалните корони от лъскава, жълта тенекия. Лукаво се усмихна:

— Требват ли ви… Хайде аз ще ви…

Рафе Клинче се дръпна и го погледна мрачно. Обърна се и мълчаливо се отправи към вратата на църквата. Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му. Резбарят се спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки. 

Димитър Талев, „Железният светилник”

Снимка благодарение на: http://poklonnik.mitov.org/?p=49

На Мимето.