Ничия Никога...

Жената, която от паметни дни

сърцето ми пламенно страстно обича,

живее в незнайни, далечни страни

и Ничия Никога тя се нарича.

Тя има над мене безименна власт

и всякоя гънка ми спомня за нея -

напролет тя кани в разлистния храст,

наесен - в безшумната плаха алея.

Над нейния замък мълчание бди,

житейската врява до нея не стига -

и своите жъртви тя дебном следи,

разтворила нощем надзвездната книга.

Тя люби печалната бледна луна,

която целува полята безбрежни -

и нейната мисъл не знае злина,

и нейните думи са тихи и нежни.

Тя люби потайния приказен мир,

потънал в мъглите на здрачна далечност

и в нейния поглед — планински тих вир -

оглежда се мълком безмълвната вечност.

От своите чисти лазур-върхове,

които крилата мечта не догоня,

тя тръпном се вслушва и тръпном зове,

но нейния зов се в снежинки отроня.

И нейната похот безплътна в нощта

от тъмни желания нивга не трепва —

тя слуша чаровния танц на смъртта

и тихи любовни легенди нашепва.

На вихрена младост най-свидния цвят

напусто за нея сърцето обрича:

живее живота на приказен свят

и Ничия Никога тя се нарича.

Николай Лилиев, Птици в Нощта (IV)

На мама.