Жената, която от паметни
дни
сърцето ми пламенно
страстно обича,
живее в незнайни,
далечни страни
и Ничия Никога тя се
нарича.
Тя има над мене
безименна власт
и всякоя гънка ми спомня
за нея -
напролет тя кани в
разлистния храст,
наесен - в безшумната
плаха алея.
Над нейния замък
мълчание бди,
житейската врява до нея
не стига -
и своите жъртви тя
дебном следи,
разтворила нощем надзвездната
книга.
Тя люби печалната бледна
луна,
която целува полята
безбрежни -
и нейната мисъл не знае
злина,
и нейните думи са тихи и
нежни.
Тя люби потайния
приказен мир,
потънал в мъглите на
здрачна далечност
и в нейния поглед —
планински тих вир -
оглежда се мълком
безмълвната вечност.
От своите чисти
лазур-върхове,
които крилата мечта не
догоня,
тя тръпном се вслушва и
тръпном зове,
но нейния зов се в
снежинки отроня.
И нейната похот
безплътна в нощта
от тъмни желания нивга
не трепва —
тя слуша чаровния танц
на смъртта
и тихи любовни легенди
нашепва.
На вихрена младост
най-свидния цвят
напусто за нея сърцето
обрича:
живее живота на приказен
свят
и Ничия Никога тя се
нарича.
Николай Лилиев, Птици в Нощта (IV)
 |
| На мама. |
