Ничия Никога...

Жената, която от паметни дни

сърцето ми пламенно страстно обича,

живее в незнайни, далечни страни

и Ничия Никога тя се нарича.

Тя има над мене безименна власт

и всякоя гънка ми спомня за нея -

напролет тя кани в разлистния храст,

наесен - в безшумната плаха алея.

Над нейния замък мълчание бди,

житейската врява до нея не стига -

и своите жъртви тя дебном следи,

разтворила нощем надзвездната книга.

Тя люби печалната бледна луна,

която целува полята безбрежни -

и нейната мисъл не знае злина,

и нейните думи са тихи и нежни.

Тя люби потайния приказен мир,

потънал в мъглите на здрачна далечност

и в нейния поглед — планински тих вир -

оглежда се мълком безмълвната вечност.

От своите чисти лазур-върхове,

които крилата мечта не догоня,

тя тръпном се вслушва и тръпном зове,

но нейния зов се в снежинки отроня.

И нейната похот безплътна в нощта

от тъмни желания нивга не трепва —

тя слуша чаровния танц на смъртта

и тихи любовни легенди нашепва.

На вихрена младост най-свидния цвят

напусто за нея сърцето обрича:

живее живота на приказен свят

и Ничия Никога тя се нарича.

Николай Лилиев, Птици в Нощта (IV)

На мама.

That girl is on fire!

Както си четях, изведнъж ми дойде на гости музата на литературно-музикалните поздрави... Песента, от към текст, някак си много отива на Сири (всъщност май е Цири, но ми звучи грозно), нищо че стилът и клипът нямат нищо общо...

***

For a while Ciri sat motionless, staring into the fireplace. The fire sprang to life with the new wood, crackled, roared, and threw golden light and flickering shadows onto the girl’s scarred face.

 

Andrzej Sapkowski, The Tower of the Swallow

The everlasting duality...

The story in the books for Geralt is like that: infinite beauty is followed by sheer horror and vice versa.

***

A west wind brought a storm that night.

The purple-black sky burst along the line of lightning, exploding in a long drawn-out clatter of thunder. The sudden rain struck the dust of the road with drops as vicious as oil, roared on the roofs, smeared the dirt on the skins covering the windows. But the powerful wind quickly chased off the downpour, drove the storm somewhere far, far away, beyond the horizon, which was blazing with lightning.

And then dogs began to bark. Hooves thudded and weapons clanged. A wild howling and whistling made the hair stand up on the heads of the peasants who had woken and now sprang up in panic, barring their doors and shutters. Hands, wet with sweat, tightened on the hafts of axes and the handles of pitchforks. Clenched them tightly. But helplessly.

Terror sped through the village. Were they the hunted or the hunters? Insane and cruel from ferocity or fear? Will they gallop through, without stopping? Or will the night soon be lit up by the glare of blazing thatch?

Quiet, quiet, children…

Mamma, are they demons? Is it the Wild Hunt? Phantoms from hell? Mamma, mamma!

Quiet, quiet, children. They are not demons, not devils…

Worse than that.

They are people.

The dogs barked. The dale blew. Horses neighed, horseshoes thudded. The gang raced through the village and the night.

Chapter Two

Andrzej Sapkowski, THE TOWER OF THE SWALLOW

https://kittiara.deviantart.com/art/RCSI-The-Wild-Hunt-257469796