Паисиевият Път

От доста време отлагам тази публикация, защото все ми се струваше, че няма как да събера най-важните и красиви, за мен, моменти от „Хилендарският монах“. Само че май успях. Получи се доста дълго четиво, но за това пък наситено и зашеметяващо. Талев така майсторски разказва, че накрая нямаш съмнение, че всичко е било точно така, както той го рисува – Паисиевият порив, израстването му вън и вътре в манастира, душевните му мъки и радости и телесните болежки, шепота на гъшето перо и чернилото върху бялата хартия. Ако някога сте се чудели какво ли е да си писател, който излива на хартия ума и душата си, Димитър Талев описва точно това тайнство в романа.

©Христиана Бобева, 2020

 

* * *

Тежка порта се блъсна и се затвори току зад гърба на Пенко Баанов между предишния му живот и новият му живот в манастира. Той не забеляза и не можеше да забележи това отеднъж - какви врати и прегради можеше да има за един млад и храбър мъж като него? Днес беше едно, утре ще бъде друго. Прогласиха го за послушник, дадоха му черна капа. Настани се той в тясното предверие на килията на отец Борис, старец на осемдесет и две години, настани се като негов послушник, а още повече като негов слуга.

[…]

(Пенко сънува...)

[…] И пак се чуди той - расо се преплита в нозете му, облечен беше в истинско монашеско расо. Тежеше то и на рамената му, тежеше на главата му монашеска калимавка, по лицето му течеше пот обилно. Някой там го попита и той отговори, чу собствения си глас:

— Пенко вече е мъртъв... Аз съм Паисий, отец Паисий, слуга и раб божи...

[…]

Пенко пристъпи по-близо, но не седна. И веднага започна, нямаше време за губене:

— Аз премислих... Искам да стана монах. Ти нареди каквото е нужно за подстригването ми. Това исках да ти кажа.

[…]

Те работиха дълго така и с голямо усърдие. Отец Паисий подигна ръка много пъти, за да обърсва влагата, която избиваше по лицето му, а по слепоочията му бяха прилепнали влажни разрошени коси. За него тая работа беше трудна, ала и желанието му беше голямо. Той не усещаше умора - вълнуваше го непознато чувство, непознато задоволство и радост, като че ли проправяше светъл път през някаква тъмнина, и му се струваше, че се приближава някъде, че всеки миг ще излезе на някакъв широк, още по-светъл простор. Сладостно нетърпение го изпълваше да обърне още една и още една страница на книгата. А тя, книгата, не беше като другите няколко книги, които познаваше още от Рилския манастир и бе чел много пъти после, през време на служби и бдения. С друг език говореше тая книга и за други неща. За царе някакви пишеше там с непознати имена, за войски и битки, как юнаци въртяха оръжия, напрягаха се кой кого да надвие, в някакъв град влизаха, разрушаваха го, а още по-чудни бяха за Паисия техните разговори. Човек е навикнал да приема разговора повече със слуха си, а тук беше всичко написано на книга. Най-сетне Паисий не се сдържа, не можеше да се сдържа повече и като сложи пръст на реда, до който бе стигнал, изправи глава и попита

— Какво е това писмо, отец, тая книга? Не ми прилича много на църковните.

— Не прилича, съгласи се веднага гъркът и поясни: — Това е история. Разказва за Александър, цар на македонците, за неговия народ и за битките му с персите, които са пък друг народ. Историята за народите разказва какъв е бил животът им в изминалото вече време.

— Какъв е тоя цар Александър и тоя народ македонци...

— Александър Македонски... Той е живял с народа си по тия места, дето сме и ние с тебе, и е бил от гръцка кръв заедно с целия свой народ.

— А къде е сега тоя народ?

— Изчезнал, загубил се. Останала само историята му, както е записана по книгите.

— Изгубил се, а останала историята му.

— Да. В това е силата на историята. Който народ има история и е записана по книгите, името му никога няма да се затрие.

Замисли се Паисий върху тия думи, прозвучаха те в съзнанието му като далечно ехо, имаше в тях нещо по-важно, дето долавяше...

[…]

— Аз казах — попритихна Раич. — Аз съм книжовник. Дойдох да видя какво е писано по книгите във вашата библиотека за моя сръбски народ. Аз пиша историята на моя народ. Събирам неговия разрушен и разпилян дом, събирам разкъсаната му душа, разкъсаното му тяло. Ходя навсякъде, но не намирам много неща от разпиляното и загубеното... Той огледа всички и пак повиши глас: — История пиша сръбска. Аз кова щит срещу враговете на моя сръбски народ! Не ми пречете, братя!

[…]

[…] Паисий не бързаше да си отиде. Той стоеше неподвижен сред килията, втренчил поглед пред себе си, очите му изглеждаха още по-тъмни при мъртвешката бледност на лицето му. Отец Лаврентий се загледа в него:

— Какво ти е?

Паисий докосна с върха на пръстите широкото си изпъкнало чело, по което бе избила леко влага, и тихо продума, с далечен глас:

— Щит... сега знам и аз. — Той дигна глава и продължи отчетливо, дума по дума: — Знам. Светлина изгря пред погледа ми и в самата ми душа. И аз ще изкова щит за моя народ. Ще напиша и аз история българска.

Сякаш успокоен от отговора му, отец Лаврентий пак изпадна в своето всегдашно равнодушие, промълви:

— Напиши... щом искаш...

[…]

Отец Паисий се върна в Хилендар болен и съвсем немощен. Още в двора, преди да се качи в килията си, той припадна и повърна кръв, като че ли тъкмо до тук бяха стигнали силите му. Пренесоха го в килията му и един от манастирските братя, който разбираше от болести, даде му да пие отвара от някакви горски билки, повели му да лежи неподвижно на леглото, докато се изчисти напълно от кръвта и още девет дни след това.

[…]

Едва-що бе започнало да се здрачава, и Паисий сложи на масата си нова купчина корави листове хартия, наля в паничката ново чернило от сажди, подостри няколко нови пера. И седна на стола си пред масата с дълбока въздишка, да освободи гърдите си от някакъв обръч, който го стискаше здраво до задушаване. Горещ железен обръч...

Това беше мъката му, която се бе набирала в сърцето през целия му живот, беше тъгата му за Митър, за Ленка, злочестата му сестра, за безброй други като тях, които страдаха и умираха под турския ятаган, за селянина в Средец, за турските ратаи по Серско, беше болката му за поруганото българско име, беше обузданият му гняв, станал още по-мъчителен, като жив огън, затворен в гърдите му. Това беше нетърпението му, задържано толкова дълго до тоя час, когато трябваше да излее от сърцето си цялата набрана мъка и скръб преголяма. Дълго стоя той така, отпуснал и двете си ръце върху подставката на масата и като че ли ръцете му бяха безсилни дори само да се помръднат. Не можеше да събере мислите си, да подхване една-единствена мисъл, да улови началното слово. Звучаха в ума му изтихо или гръмко имена, пред погледа му се мяркаха видения – походи, битки, тълпяха се образи на царе, светци, учители. Шумеше кръвта в ушите му, блъскаше се в слепите му очи с болка. Той бе очаквал толкова дълго тоя час, готвил се бе за него, а ето, не можеше да изрече ясно и на мястото й една-единствена дума, не можеше да помръдне ръцете си. Той не усети как се изпълни килията с мрак, пред очите му се белееше само купчината хартия и тая бледа светлинка в мрака държеше погледа му. Когато угасна и тя, отец Паисий стана, запали опипом пръстения светилник, сложи го на мястото му пред себе. И негли с това се разтури някаква магия. Когато седна отново на масата си, хартията се белееше ясно пред избистрения му поглед, в съзнанието му звучаха цяла една редица думи, той взе със закрепнала ръка едно от перата, топна го в чернилото и сложи върху чистата хартия блесналия му връх. Перото заигра стремително, заскърца и сякаш се препъна тук и там, тихо зашушна по-нататък и като подскачаше едвам забележимо, нареждаше една до друга чертичка след чертичка ту от горе на долу, ту от ляво на дясно или косо и пак отскачаше, за да сложи над някоя от буквите или над две съседни букви закривена титла. По бялото поле на хартията се занизаха един до друг черни знаци:

—Вънемлите вi —и по-нататък, читатели и слишателi, роде болгарскi…

Ръката му някак сама се бореше с коравината на хартията, с острия връх на перото, с гъстото лъскаво чернило, което застрашаваше при всяка чертичка да се стече отеднъж или пък бързо се свършваше по върха на перото, та Паисий трябваше час по час да посяга към паничката. И несвястно следеше той движенията на ръката си, на перото, защото някъде съвсем близо пред него току пред масата му, в здрачна някаква светлина се бяха струпали човек до човек — там беше и старата му майка, и хаджи Вълчо с цялата си челяд, и Митър с децата си, с разплаканата си невеста, и пиринският овчар бачо Гьоре, там бяха всичките му другари от Банско и всички тамошни люде, млади и стари, мъже и жени, там бяха всички люде, които бе срещал и познаваше, също и тия многобройни люде български, които никога не беше виждал, но които живееха по села и градове низ цялата българска земя, там някъде в здрача пред него беше се стълпил целият български народ, човек до човек като жива гора. Лицата на всички тия люде бяха обърнати към него, в него бяха вперени и очите им, те всички слушаха неговия глас със спотаен дъх, поглъщаха всяко негово слово, както го чуваше и той самият в себе си и го изнизваше буква след буква на бялата хартия.

Той бе призовал всички тия люде, целия български род, за да им каже всичко, що трябваше да знаят за своите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии, за техния живот, що трябваше да знаят като всички други народи, за делата на своите бащи, за своя род и език, за да се гордеят с тях, за да не бъдат подигравани и укорявани от другите племена и народи. Той им каза и за своята любов към българския род и отечество, за тежкия труд, който бе положил, докато събере всичко за тяхната история, за тяхна полза и възхвала. И докато ръката му продължаваше да шари ситните знаци ред след ред, устните му помръднаха, той прошепна, изрече гласно това, което едва-що бе написал:

— Преписвайте тая историйка и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не се загуби!

Сега изведнъж една нова вълна обля сърцето му, оживя, отвори се там болезнена рана или това беше гняв и яд, който се дигна до гърлото му, за да го задуши, той натисна перото и по хартията се занизаха нови слова и редове, пълни с горчивина:

—Но някои не обичат да знаят за своя български род, но се обръщат към чужди обичаи и чужд език… срамуват се да се нарекат българи. —И Паисий изрече пак гласно, като бързаше с перото си да догони своите слова: —О, неразумни и изроди!...

Горещата вълна сякаш назад се обърна и го изпълни цял, сърцето му заби с тежки равномерни удари, равномерно, послушно се движеше ръката му, под всеки удар на сърцето и подир дълбокия, мощен глас, който кънтеше в него, пропит с горчило и скръбна гордост:

—Защо се срамуваш да се наречеш българин?... Българите са били славни и прочути, от целия славянски род най-славни, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели, първите славянски светци просияли от българския род и език. Гърците, казваш, са по-мъдри, а българите са прости, за това по-добре да се присъединим към гърците. Но виж, от гърците има много народи по-мъдри и славни, а оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти оставяш? По-добра е българската простота и незлобливост. И самия Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил. Нашите български патриарси, царе и архиереи не са били без летописни книги, но когато турците заели българската земя ненадейно, погазили и изгорили църквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В това време човеците бягали от турския страх и ужас да запазят само своя живот и в това време загинали ония царски истории.

За трети път спря Паисий, за трети път се отпусна десницата му върху дървената подставка, но той и сега продължаваше да стиска между пръстите си тъпичкото гъше перо. В здрача и тъмнините, които се прозираха през светлия кръг около яркия пламък на пръстения светилник пред него, все така бяха стълпени безброй люде — той виждаше и сега скръбните им лица, втренчените им погледи, те слушаха занемели мощния му глас, както и той го чуваше в себе си, в тихия шум на перото, в някакъв чуден екот, който преминаваше с голяма сила през стените на килията и се разнасяше; надалеко в тая глуха нощ по всички български пътища, както ги бе виждал и ги знаеше, преди да ги види. Сега перото му за трети път спря, престана да звучи, да ехти и гласът му. Но те всички бяха все още там, пред него, и чакаха да го чуят отново. Той посегна с лявата си ръка и обърса с опаката й страна избилата влага по широкото си изпъкнало чело.

Буйният поток на думите пак бе пресекнал. Но тоя път той не долавяше и шума на нов, бързо приближаващ се рой от звънки, гръмки слова – в ума му, в него самия се бе възцарила глуха тишина, както и навред около него и далеч от него в тоя късен нощен час. Само сърцето му туптеше все така напрегнато, все така кънтяха тежките му удари в настаналата тишина и в него самия, между четирите стени на килията му, и навред. Потокът на думите бе спрял, но не беше казано всичко, гневът не беше стихнал, не беше излята докрай и горчивата мъка, не беше се пръснал горещия железен обръч, който стискаше до задушаване гърдите му. Той имаше още какво да каже и как би могъл да изкаже докрай това, което тежеше на сърцето му, ала нови думи не идваха.

Той неусетно се отпусна на стола, натежа и главата му ниско над гърдите, ръката му лежеше като отсечена върху подставката с перото между вкочанените пръсти. Дошла бе умора и отпадналост, дошло бе и това затишие в него, не се раждаше ни една нова мисъл, оставаше само тая тежест в незадоволеното сърце. И дълго седя Паисий така, сякаш очакваше да си отпочине, да бликнат отново сили, да блесне отново ясна мисъл. По едно време забеляза, че дори пламъчето на светилника бе започнало да бледнее. Той дигна бързо поглед – прозорецът насреща бе побелял. Паисий се сепна – кога бе минала цяла една нощ! Той приведе очи към изписаните страници пред него, да провери що бе успял да свърши за една нощ. Върху черните изписани редове се смесваха бледнеещата светлина на светилника и синкавият здрач на изгряващото утро, който струеше през прозореца. Паисий сложи перото, посегна с отмаляла ръка към изписаните страници, обърна ги да ги разгледа нетърпеливо. И само толкова ли, само тия ли няколко странички за една нощ! Толкова часове, преминали неусетно един след друг, преминали в тежък напор и самозабрава, с тия чудни гласове в него и някъде вън от него, с тия безброй люде, които бяха дошли в нощта тук, пред масата му… и ето, само няколко страници! Това бе успяла да изпише непохватната му ръка, а каква сила се изливаше от сърцето му, но и тя, и тя не се изля, остана да лежи пак там, в сърцето, остана недоизречена и в мислите му. Колко трудно е човек да изпише с чернило на хартията това, което тежи на сърцето му, което хваща всичките му мисли, колко трудно е да се изкаже с тия черни знаци човешката мъка, човешката преголяма скръб и справедливият гняв, който превръща човека в разярен горски звяр. Но Паисий знаеше за себе си, че е неук, че не е достатъчно сръчен в писането, и за това всичко му беше сто пъти по-трудно и толкова тежко беше гъшето перо в ръката му, като железния чук в ръката на каменоделеца, който разбива скали. Затова може би колкото каза и писа през тая нощ, много повече остана недоизказано в него. Или може би това, което го изпълваше, тая сила в него, тоя огън, всички тия мисли под челото му, тия гласове не можеха да се изпишат, да се изкажат и от по-изкусен граматик. Той усещаше така могъщ напора им в себе си, а трябваше да го изкаже с това гъше перо. А как би изказал и тая воля на душата си, която стоеше над всичко друго, идеше, извираше от всичко друго в него, тая воля да разбуди народа си, да го дигне, да го поведе? Не, той не беше толкова изкусен. Ала няма да спре и не би могъл да спре – тая сила, надигнала се в него, ще го задуши. Пък по-нататък ще стане може би по-лесно…

[…]

Купчината изписани листове растеше пред него, разказът му се приближаваше към своя край, ала заедно с това усещаше той вече и голяма телесна умора. И не толкова от работата му над ръкописа, която беше толкова драга на сърцето му, а много повече поради болестите, които го измъчваха все по-силно, все по-продължително. Сега той много по-често влизаше в магерницата, за да му запарват билки за болния му стомах, отколкото в манастирската трапезария да хапне няколко залъка. Николчо, помощникът на магера, поради милостивото си сърце все го питаше и все с едни и същи думи, когато вземаше билките да му ги запари:

—Пак ли коремът, отче?

—Пак — отвръщаше и Паисий с едни и същи думи. — И главата ме боли, Николчо, много.

[…]

Тялото му беше вече изтощено, постоянната му болка пареше все така мъчително под гръдната кост, понякога го напъваше и за повръщане, болеше го все така често и главата, но душата му не се изтощаваше, душата му се радваше и въздигаше. Той живееше в друг свят, дето радостите на душата надвиваха болките на тялото. Той виждаше образите на българските царе и светци, виждаше полковете на старовремските български воини, които преплаваха Дунава с конете си, после как се носеха низ равнината в железни ризници и с островърхи шлемове, с щитове, мечове и дигнати високо копия, вървяха те „Кон до коня, юнак до юнака…“, както се пее в Шишмановата песен. С преляло от гордост сърце той виждаше български полкове край високи крепостни стени и не беше ли това войската на Симеона, която обсаждаше Цариград?  Той виждаше и други шествия и колената му премаляваха, готов беше да се отпусне на пода ничком пред тях – минаваше пред очите му Черноризец Храбър, следван от други черноризци като него, минаваха, следвани от множество свои ученици, Кирил и Методий, минаваше Климент Охридски, следван от дружина млади люде от простия народ, повечето в селско рухо, той видя и рилският пустинник свети Йоан, облечен в кожи, обкръжен в планината от всякакви животни и птици, застанали укротени до него; той видя и Патриарх Евтимий, следван от много народ – бедни, окъсани, горко плачещи мъже и жени, повели и децата си. Там, между жените, той виждаше ясно и сляпата Сандра; същата, както я помнеше от толкова години и не беше я забравил до тия мигове, когато я виждаше като жива между насъбралия се разтъжен народ, със златния венец на косата й върху широкото мраморно чело, а цялото й лице беше озарено от нимбата, която сияеше над главата на стария патриарх и светец. Там, сред множеството, видя той и злочестата си сестра, а наоколо и над главите на  събралите се хиляди люде стояха турски конници с чалми, препасали ятагани, дигнали копия…

 […]

Наближаваше краят на втората година, откакто хилендарският монах Паисий бе започнал да пише своята славянобългарска история, когато се трудеше той вече над последните нейни страници. И колкото повече приближаваше краят на писанието му, отец Паисий чувстваше как нарастваше в гърдите му неговата светла, горда радост. Това беше радостта на плодоносния труд, на надвитите мъки и всякакви пречки, това беше радостта на приближилия се щастлив миг, когато ще сложи той в ръцете на своя народ неръкотворен, всепобеден щит и меч. И най-сетне тоя миг наистина дойде. На последния лист на своя ръкопис отец Паисий написа: амин. Той сложи с разтреперана ръка гъшето перо настрана и отпусна глава на гърдите си. Беше през лятото на 1762 година. 

[…]

Димитър Талев, „Хилендарският монах“

 

Паметникът на отец Паисий в центъра на родното Банско.

Ей такава зима искам...

Ден след ден дойде и зимата. Още в самото й начало паднаха дебели снегове и затиснаха селото. Затвориха се пътищата и през Предела, и на юг през Неврокоп, накъм Бялото море. Оставаше отворен само пътят до Мехомия и до най-близките села по Разлога. С това се променяше и целият живот в Банско. Ставаше като някакъв зимен сън. 

       Покрита беше с дебели снегове и ледове и цялата гигантска планина над селото. Върховете й се сливаха с ниско надвесеното снежно небе. Тук-там по снагата й се тъмнееха горите, дето снегът не беше проникнал под широките шатри на дървесата, тъмнееха с разголени от ветрищата скали, гъсто модрите сенки по дълбоките долища, дето спяха сковани планинските води. Тия тъмни петна по снежната планина бяха като стъпала към ниското сребристобяло небе. 

      Селските улички се бяха стеснили още повече; приличаха на криви пътечки през дебелия сняг, между снежните брегове. Заглъхналият тропот на стъпките по снега едвам се чуваше. И всеки шум, всеки глас беше сънно стихнал. По лицата се отразяваше бялата снежна светлина, а вечер улиците и къщите се изпълваха със син здрач. Людете за нищо не бързаха и говорът им беше тих и бавен, с неясни, недоизречени думи, като да не се дочуваха помежду си. Продавачниците и работилниците бяха замлъкнали и полуотворени; под широките им стрехи, навътре в тъмното се спотайваха люде с ръце в джобовете или подсмърчаха без работа, наклякали около пръстени тлеещи жарници. Рядко ще удари чук или ще се чуе бодър вик по чаршията. Съживяваха се привечер само бакалничките и кръчмите. Още по-глухо беше по къщите. Жените и децата се криеха по топлите стаи зад каменните стени на долния кат на къщата, някоя ще излезе за малко по двора, превързана с дебела кърпа дори през устата, и пак ще побърза да се скрие на топло. От високите комини непрестанно се точеха пушеци, бели и гъсти от смолистите цепеници, които пламтяха по огнищата. 

      Зимният сън на селото се прекъсваше само по празниците. Прозорчетата на църквата светваха още по тъмно и още по тъмно тръгваха натам върволици от люде по снежните пътеки. Ще изкряка кокошка, ще заквичи оглушително свиня, докато се задави с ножа в гърлото си. Ще се чуят в синята нощ и песни, ще звънне изтихо двустранна тамбура, ще загука меден кавал, медени думи ще зарежда, но всичко това бързо преминаваше, пак като насън, много по-дълга беше зимната нощ. 

Димитър Талев, “Хилендарският монах” 

Нежна и Чиста Любов

Осемнайсетгодишната девойка цяла сияеше в пъстрото си моминско рухо в недоловимата сянка под широката стряха на чардака. Тя беше стройна, с високо изправена глава на тънка шия, която се белееше отдалеко, с още по-бяло, дори възбледо лице. Девойката беше гологлава, със златисто-руса коса, дръпната и пристегната назад, но гъста, буйна, леко накъдрена, та блестеше като златен венец около челото й, което изглеждаше много по-широко поради мраморната си белота. Малки възрозови уши бяха леко притиснати към това младо лице и някак бдително отворени за всички шумове и звуци наоколо. Бледите страни на девойката бяха хлътнали и се сливаха надолу с нежната крива линия на брадичката. Високо извитите й вежди едва се тъмнееха като златисти сенчици над очите, носът й беше изтеглен надолу прав, с нежни ноздри, отдалеко се тъмнееха и устните, може би по-дебели отколкото беше нужно, и скръбно притиснати. Очите й бяха широко отворени, та изглеждаха още по-големи, широко отворени бяха тия две очи, но неподвижни, приковани в някаква далечна точка. Девойката беше сляпа.

Александра Тошева като че ли се ослушваше в някакъв далечен глас, тя като че ли виждаше в далечината нещо, което никой друг не можеше да види. Такъв беше изразът на нейното лице – девойката сякаш с него беше обърната към света, към живота, с него виждаше и приемаше света около нея. Скръбна сянка тлееше в двете мъртви очи, която забулваше едва доловимо цялото лице и правеше израза му странно жив.

Пенко Баанов гледаше сляпата девойка удивен, макар да бе я виждал много пъти и преди, макар да знаеше, че беше сляпа. Но той като че ли не беше я запомнил оттогава и се върна далеко назад с мислите си:

– Играл съм тука някога... – И добави още по-живо, да се приближи повече към тия люде, към тая сляпа девойка: – И в кулата съм влизал, в скривалището ви оттатък, в задния двор.

Той забеляза как се вслушваше сляпата девойка в гласа му и би желал да поговори още, да задържи някак вниманието й. А тя току се отдели от оградата на чардака и заслиза бавно по стълбата, но с привично сигурни стъпки и все така изправена, с високо дигната глава. Пенко помисли за един миг, че тя е ангел, който слиза на земята – такива бяха движенията й, на нозете изпод дългия надиплен фустан, на ръката, която се протегна колебливо към оградата на стълбата. Движенията на сляпата девойка бяха леки, плавни, но сякаш и някаква светлина се отделяше от нея – от бледото й лице, от златистата й коса, от нейното пъстро облекло. После момъкът чу и гласа на сляпата – звучен и плътен, сладък като хубава песен. Тя се спря на най-долното стъпало на стълбата и попита:

– Кой е дошъл в двора ни, майко?

– Пенко Баановият, Сандро – отвърна бързо Тошевица с радост в гласа си, но повече за да поласкае госта.

– О, Пенко... – прозвуча отново сладкият гукащ глас на сляпата Сандра. – Не можах да те позная по гласа. Отдавна не съм... И вашата Ленка отдавна не е идвала да ме види. Ние с нея бяхме първи дружки. Знам те и тебе, Пенко, виждала съм те. Докато имах още очи... – пречупи се едва доловимо гласа й, но живо продължи тя, дори посочи с ръка: – Ей такъв те помня, мъничък.

– Той сега е голям, охо! – подвикна Кева с изтънял гласец.

– Висок ли е много? – засия радостно лицето на сляпата и тя поклати глава, сякаш търсеше момъка да го види в тъмнината пред очите си.

– Висок – закима бързо-бързо малкото момиче, като да искаше и само да се похвали. – Той може и мечка да убие в гората!

– И гласът му какъв е станал... мъжки – побърза да добави Сандра.

Обхванат от внезапно смущение, момъкът отклони рязко погледа си от нея и се заозърта боязливо:

– Аз... да си вървя вече...

[…]

Щом излезе от Тошевата порта, Пенко позабави стъпки. Той мина бавно по тясната уличка и се спря на близкия ъгъл. Не знаеше защо се бавеше така, кого очкваше, не усещаше и влажните дрехи на гърба си. Само сляпата девойка беше все още пред очите му – хубава и чудна, хубава като ангел и злочеста със слепотата си. В ушите му  беше нейният глас. Той се обърна да погледне още един път къщата й, къщата, в която живееше тя – виждаше се иззад високата ограда покривът, виждаше се и горното прозорче на кеменната кула в задния двор, дето беше и тъмното скривалище. Ето, поиска да погледне още един път къщата на сляпата – толкова много бе го удивила тя с хубостта си и със слепотата си, със своя хубав глас. Уличката беше пуста, също и другата уличка, която се отклоняваше оттук. Пенко беше сам и нямаше кой да го смути, да го изненада, да му се присмее. Над покривите наоколо светлееше небето, окъпано след бурята, избистрено и тихо...

Димитър Талев, „Хилендарският Монах“

Димитър Талев

Тази нощ, в 02:30, за мен приключи една епоха... Талева. Завърших романа, който от самото начало на събрание съчинения оставих за накрая – „Хилендарският монах”. Талев го издава през 1962 година, точно две столетия след като отец Паисий (Пенко Баанов от село Банско) изписва финалното „Амин” на своята История. На няколко пъти исках да поместя в блога най-хубавата част от любовната история на Пенко и сляпата Сандра – девойката със златни коси и чуден глас. Или пък най-вълнуващата, когато открива пътя си и разбира какво трябва да създаде. Осъзнах че „най-хубава” или „най-вълнуваща” част няма. Най-добре, който иска, да прочете романа. За Талевите стандарти е роман-мъниче, но целият го нашарих с листчета, които отбелязват особено красивите мигове. Мисля че, все пак ще успея да избера нещо за Деня на Будителите. А когато падне първият сняг, ще публикувам най-красивата зимна приказка.

Признавам си, че не успях да се справя само с „Усилни години” и „На завой” – по-ранни произведения на писателя, в които, поне за мен, все още не е открил поразяващия си глас от Преспанската четирилогия, „Гоце”, „Самуил” или „Хилендарският монах”.

Остана ми да взема и останалите пет тома от събраните съчинения на „Захарий Стоянов”. В тях издателството ни среща с повести, разкази и  публицистика на Талев.

Ето как Димитър Талев, четен, защото изведнъж разбрах, че имам нужда от него, застана рамо до рамо с Блага Димитрова, Лев Н. Толстой, Федерико Гарсия Лорка и Габриел Гарсия Маркес. Не са степенувани, просто са заедно.

©Христиана Бобева, 2019

Снимка: https://bulgarianhistory.org/deset-citata-dimitar-talev/

Todos mis caminos llevan a García Lorca...

En serio. Tengo una publicación relacionada con mi estancia Erasmus en Cádiz (La telaraña de los recuerdos); durante este período también tuve la oportunidad de ver La casa de Bernarda Alba. Sigo escuchando el grito final de la actriz protagonista. Otra publicación nació de una granada que compré de la tienda (Canción Oriental); una tercera (La Aurora) la hice después de un concierto mágico al que asistí. La interpretación del poema me estremeció tanto… Volviendo a los raíces, uno de mis trabajos de curso en Poesía Española que más quiero hace comparación entre varios personajes femeninos del poeta granadino. Durante un paseo con mi hermano por el Mercado de Libros de Sofía, de repente algo capturó mi vista. Fue una edición rusa, de tapa dura, con las obras casi completas del poeta, junto con muchos dibujos suyos. El libro, junto con otra cosilla lorquiana, pueden verse en Herbarios. La lista sigue y seguramente se me olvida algo…

Me acabo de acordar también de un capítulo de “El Ministerio del Tiempo” en el que los protagonistas tenían una misión, relacionada con la Generación del ’27. Se hospedaron en la pensión de García Lorca y Buñuel, entre otros. El personaje de Rodolfo Sancho (Julián) tuvo la oportunidad de conocer a García Lorca (interpretado por Ángel Ruiz), justo cuando estaban preparando “La Barraca”. No les voy a contar su despedida, la pueden ver aquí. Es una escena elaborada a la perfección, escalofriante.

Ando demorando esta publicación hace mucho, porque ¡quiero decir tantas cosas! Y se me encoge tanto el corazón… Pero bueno, ya voy.

Esta vez todo empezó en los vestuarios de mi club de deporte, por una conversación con mi entrenadora. Ella llama Lora y en un principio pensé en titular la publicación “De Lora a Lorca”.

Lora me dijo que quería empezar de nuevo a estudiar español, porque tenía cierta base del bachillerato. Me pidió que le recomendara páginas web o materiales de lectura interesantes. Al volver a casa me puse en ello de inmediato. Una de las cosas que encontré fue la revista de enseñanza Punto y Coma. Me pareció interesante y me descargué el ejemplar gratuito al móvil. Se quedó allí hasta un día en el que iba a recoger una amiga de su trabajo, pero llegué media hora antes. Estaba aburrida y de repente me acordé de la revista que tenía conmigo. ¡Viva la tecnología! Empecé por el apéndice de temas y… ¡había varios artículos relacionados con un poema de García Lorca!

El poema era “Pequeño Vals Vienés” (Poeta en Nueva York, 1929). El artículo principal presentaba diferentes variantes de canciones que se habían hecho a base del poema. En primer lugar, era la Take This Waltz de Leonard Cohen. El vídeo de la canción fue filmado en Granada y en la casa de García Lorca. Me impresionó mucho, porque encima de todo, era un poema que no conocía. Un par de semanas después seguía escuchando sólo a Leonard Cohen. Mi búsqueda constante de cosas relacionadas con él me llevó a su discurso por el premio Príncipe de Asturias de 2011. Al verlo, con toda mi humildad y respeto hacia él, me di cuenta de que tenemos una cosa en común – ambos llevamos a García Lorca muy dentro del corazón, sólo que él compone canciones y con cada una rinde homenaje al poeta, mientras que yo, de tanta emoción, apenas puedo escribir una publicación en mi blog.

Sin embargo, hay una interpretación del poema que me estremece de una manera mucho más fuerte: la de Enrique Morente, claro, y aquí viene mi punto final. Les recomiendo escucharla viendo el vídeo, con fotos de García Lorca y su familia. Cada vez que me la pongo, se me rompe el corazón. 

© Hristiana Bobeva, 2019

Autor - anónimo. Fererico García Lorca, Huerta de San Vicente, Granada.
Fuente.

Триптих за Гоце: "От люлката до гроба" - Част III

Делчев пристигна в Баница на 19 април ст. ст. Тук дойдоха и серската чета с войводата си Георги Бродалията, също и драмската чета с войводата си Димитър Гущанов. Събраха се около двайсетина души четници и се настаниха в две къщи една срещу друга; Делчев беше с двамата войводи и с още няколко четници, а другите бяха в отсрещната къща.

Денят 20 април мина спокойно и дори весело. Другарите на апостола забелязаха, че някаква едва доловима сянка забулваше неговата широка, приветлива усмивка, макар че той, както винаги, все гледаше да поддържа сред тях весело и бодро настроение. И от време на време замлъкваше внезапно и негли се ослушваше в мислите си. Най-сетне той каза:

—С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тая чета и сигурно е убит.

Когато говореше Делчев и каквото и да кажеше, думите му винаги имаха по-друга, по-голяма тежест. Другарите му сега се опитаха да прикрият и собственото си смущение с весели закачки, които Гоце подзе и се смееше повече от всички. И наистина злокобният му сън не предсказваше смъртта на втория му по-малък брат Милан, който загина по-късно, през лятото, в с. Неманци, Кукушко. Дойде и вест, че в Горно Бради довтасал аскер, но и това не развали доброто настроение на комитите. Аскерът през целия ден стоя спокойно в Г. Бради, пък и се знаеше, че дето има комити, там някъде наблизо ще има и аскер. Особено напоследък безброй потери кръстосваха по всички посоки тревожна Македония.

Настъпи нощта срещу 21 април. По едно време Делчев мина в отсрещната къща да види настанилите се там момчета. Преди няколко дена бяха станали солунските атентати и Гоце разказа на четниците подробности по това необикновено смело дело на неколцина себеотречени македонски революционери. Гоце се прибва в квартирата си и скоро цялото село утихна.

Късно след полунощ в тъмнината се замяркаха черни сенки, които безшумно обградиха заспалото село от всички страни. Това бяха хиляди души турски аскер, които водеше турчинът Тефиков – бифш български офицер и съученик на Делчев от Военното училище. Изглежда, че той знаеше кого бе дошъл да търси в Баница.

[…]

—Кучета! —извика Делчев и гръмна по тях. —Лягайте! —викна той на другарите си и застана прав, дръпна ударника на пушката си, за да я напълни отново.

—Лягай, Гоце! — обади се Чаков, който бе залегнал зад него.

Делчев понечи също да залегне, но турците отсреща изгърмяха и един коршум прониза гърдите му. Апостолът падна върху пушката си, после с последен напор се приподигна на двете си ръце, но отново се отпусна ничком и издъхна.

—Гоце! Гоце! – извика Чаков с всички сили, но гласът му бе заглушен от трясъка на зачестилата стрелба.

[…]

На другия ден тялото на апостола бе занесено в Сер, но още същия ден бе върнато в Баница и бе предадено на селяните, които го погребаха.

Гоце Делчев загина едва-що навършил трийсет и една години.

Майка му, кротката и смирена стрина Султана, скрита вкъщи, плачеше горко за трите си рожби: Гоце, Мицо и Милан. Ала вън, пред людете, тя газваше с гордост:

—Нек ги трепат, нек сите майки да родат такви синове.

Димитър Талев, „Гоце Делчев“

Триптих за Гоце: "От люлката до гроба" - Част II

Такива люде бяха родителите на Гоце Делчев. По-късно се родиха и други деца в семейството – братя и сестри. Това беше едно обикновено кукушко семейство от средна ръка. Бащата се трудеше почтено за прехраната на все по-многобройната си челяд, въртеше малката механа, занимаваше се и със скотовъдство; бързо застаряващата майка неуморно се грижеше за всички вкъщи – еднакво за мъжа си както и за децата си, - да ги нахрани и облече с туй, което донасяше бащата, да мие главите и нозете им по няколко пъти в месеца и пред всеки празник, да ги наглежда нощно време, да бди над тях, когато са болни. Никола Делчев беше строг, дори суров човек, а Султана Делчева беше кротка, милозлива жена. Редът в къщата беше такъв, какъвто го искаше бащата и какъвто го знаеше от баща си и дядо си; майката поддържаше тоя ред с покорство, с послушание, а децата биваха приучавани на тоя ред под строгия поглед и твърдата ръка на бащата, под неотразимата сила на майчината нежост, която укротяваше дори и опасния гняв на строгия баща.

Някакви нарочни грижи за възпитанието на децата нямаше. От тях се искаше покорство и ред вкъщи, приличие и почтеност спрямо чуждите люде, както се бяха учили на приличие и почтеност майката и бащата от своите майки и бащи. Бащата наказваше строго всяка грешка и всяко нарушение на ред и приличие, а майката утешаваше с милувки и казваше:

—Така не бива сине.

Твърде проста беше възпитателната система, само с две думи: може и не може. По това, което не може и което се наказва строго, детето трябваше само да научи кое може, без да очаква похвали и награди. Децата са си деца; което от тях мине благополучно през тежката ръка на своя родител, през болестите, което расте и крепне сред тогавашните сурови условия на живот – то ще стане човек. Така беше по онова време и особено в семействата, дето пълновластни господари бяха люде като Никола Делчев. И край огнищата на тия семейства наистина израснаха човеци. Имаше и нещо друго в тая съвсем проста възпитателна система на може и, много по-често, не може, която се прилагаше колкото съзнателно, толкова и несъзнателно, по привичка, по традиция, имаше и нещо друго, което само по себе си оказваше своето въздействие върху детската душа: примерът на бащата и майката. А Гоце Делчев имаше твърде ярки примери пред очите си. Никола Делчев вкъщи, сред семейството си беше строг господар, а сред людете вън минаваше за юначен мъж; Султана Делчева пък беше нежна майка и състрадателна жена. Гоце бе наследил много от душевните качества на родителите си, поучил се бе и от примерите, що му даваха бащата и майката. Естествено, и улицата, дето децата прекарваха по цял ден, оказваше своето въздействие при оформянето на детския характер; и животът по кукушките цокаци беше една школа със слободията си, богата школа за това, що може и не може, пък, от друга страна, както всяка вечер се измиваха босите нозе от уличния прах, така и впечатлителната детска душица често биваше пречиствана с няколко плесници или с блага майчина дума от лоши привички. В края на краищата най-трайно в душата на човека остава туй, което му е дадено от Бога, от деди и прадеди, това, което носи той в кръвта си. Всичко друго идва по-късно и дотолкова, доколкото сърцето ни е отворено за добро или зло.

[…]

Когато Гоце беше в трети клас, другарите му от класа устроиха нещо против учителите си. Той взе живо участие в „заговора“. Намери се обаче един между съкласниците му, който предаде заговорниците и разкри пред учителите кроежите им. Последва наказание – всекиму според заслуженото. С това за всички други историята с несполучливия заговор се свърши – за всички други, но не и за Гоце Делчев. Той реши да накаже и „предателя“.

—После — каза си Гоце възмутен —нека ме обесят, ако щат!

Решен да умре като оръдие на правдата и в рицарско въодушевление на справедлив отмъстител, той заби ножчето си в гърба на предателя. Богинята на правдата не прие жертвата на дръзкия неин рицар, ала Никола Делчев дълго след тая безумна постъпка на сина си трябваше да лекува на свои разноски опасно раненото момче.

Димитър Талев, „Гоце Делчев“

Никола Делчев

Султана Делчева

Триптих за Гоце: "От люлката до гроба" - Част I

—Да ти е живо и здраво, Кольо – подигна тя края на пелената над сбръчканото червено личице на малкото. —Одрало ти е кожата.

Никола Делчев хвърли бърз поглед към новия човек. Той не видя дали наистина детето бе одрало кожата му, но мушна в ръката на бабичката цяла бяла менджия. После каза:

—Георги ще бъде. Гоце ще го викаме.

Бабичката се сепна и отвои уста, но бащата я прекъсна.

—На името на свети Георги Победоносец.

—Ами кумът...

Никола сви вежди и бабичката побърза да се отдалечи с детето на ръце. Според обичая кумът трябваше да каже името, но Никола Делчев не обичаше да му се налага чужда воля, още по-малко за името на първия му син. Свети Георги беше покровител на Кукуш и едва ли не половината кукушани бяха Гоцевци, но твърде много допадаше на Никола Делчев това звучно отличие в името на светеца: победоносец.

Невеста Султана, младата майка, лежеше в съседната стая, обладана от тиха радост, че най-сетне бедала живот на мъжка рожба. То не беше само един задоволен копнеж – тая тиха, дълбока радост идеше и от една преминала вече тревога, от облекчение след изпълнен дълг и от една също тъй тиха гордост. Жена, която не роди мъжки деца, тя е негли прокълната жена и ще затрие рода на своя съпруг и повелител. Сега Султана знаеше, че Никола Делчев е доволен, макар да не очакваше неговата благодарност, и никой вече нямаше да й подмята, че ражда все момичета. Но тя не беше жена, която би дала шумен израз на радостта и гордостта си, която би искала сега признателност и похвали. Султана беше кротка, смирена жена и всичко в живота си като съпруга и майка приемаше като свят дълг, с кроткост и примирение приемаше тя недоволството на мъжа си, заядливите подмятания на лели и махленки, със същата кроткост изживяваше сега и голямата радост, която топлеше нежното ѝ сърце. Когато чу и позна стъпките на мъжа си още от улицата, Султана неволно понечи да стане от леглото, да го посрещне на вратата, както всяка вечер.

—У, как те е наплашил тоя арнаутин! – каза някоя от суетящите се наоколо жени.

—Ама аз не защото се боя – отвърна Султана. —Той се връща, пък аз лежа...

Той се връща, тя трябва да го посрещне, да му полее, да му сложи вечеря, да приготви леглото му – това беше първата мисъл и първото несъзнателно, привично движение и едва след тоя миг тя се видя легнала след раждане, изтощена, премаляла. И не от страх пред „арнаутина“, а защото знаеше, че трябва да го посрещне както винаги, като добра домакиня в общия им дом. Султана не беше плаха, слабодушна жена – тя познаваше човека си и беше добра негова стопанка.

Димитър Талев, „Гоце Делчев“

Къща-музей в Батак.