Момичето
бе заболяло от една странна болест, не
само непозната и непроучена, но и още
съвсем неподозирана.
Някои
от симптомите загатваха за вид алергия.
Сезонът бе опасен: променливият преход
от пролет към лято, когато въздухът над
града е замрежен от веявиците на тополевия
пух. Но нали тополите по главните
булеварди бяха изсечени, пък и научно
бе доказано, че този нашенски вид конска
топола тъкмо с хвърчащия пух йонизира
атмосферата. Какво причиняваше спазмите
на задушаване в младата ѝ гръд?
Словесна
непоносимост. Това бе ново, невключено
заболяване в дългия, нарастващ списък
на разновидностите алергии в съвременния
свят. Още от малка Урания прояви свръх
чувствителност към думите. Никой не
обърна внимание на болезнените ѝ реакции
към интонацията, към повишаването или
нарочното приглушаване на тона, към
престореното вдетиняване на речта на
възрастните, щом заговаряха с момиченцето,
към залъгванията и недомлъвките, с които
се измъкваха от верижните му въпроси.
Страданието ѝ се задълбочаваше с нейното
израстване. Радито, телевизията,
вестниците я засипваха със словесен
пух, с веявици от хвърчащи фрази,
причиняващи повдигане и задух. Особено
се утежняваше състоянието ѝ при креслив
патос и показен възторг. В училище не
можеше да прикрие спазъма на погнуса
от думи като „съпричастност“,
„всеотдайност“, „беззаветна преданост“,
произнасяни най-вече от угодници и
равнодушници. Получаваше сенна хрема
от „реализация“, „себеизява“,
„творчество“ за съвсем нетворчески,
посредствени прояви. А тромавите
новоизкалъпени словесни изроди от рода
на „успеваемост“, „свободна избираемост“
предизвикваха изриви и болезнени сърбежи
по кожата ѝ.
©
Блага
Димитрова, 1993
