"И любовта ни сякаш по е свята..." *

Този откъс те хваща за гърлото и не те пуска, дълго отеква в теб горчивата му поезия.

***
Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечатала.
Твоята любов ми е нужна, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.
Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.
Ще преглътна стипчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.
Самообречен на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам - само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.
Далечината - моя равностойна съперница. Сама идвам и сама ще си отида. 

Блага Димитрова, Отклонение

* Заглавието е цитат от стихотворение на Димчо Дебелянов - "Аз искам да те помня все така".

"Към тебе..."

         Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна. Винаги ти беше в мене една липса, по-осезаема от всяко присъствие. 

          Осъмвам в твоите очи. Те ме откриват наново и цяла ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: наново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене. Възвисена, нова, непредвидена - себе си откривам като далечна звезда. 

Блага Димитрова, Отклонение

Благата любов

Усещането, което предават романите на Блага Димитрова, не може да се опише с думи. И въпреки това ти се иска да го споделиш с другите, макар малко неточно, да го назовеш. А то е особено - наситено, понякога крайно - тревога, безнадежност, уют, нежност, благост... Както би казал Гарсия Маркес, "ритъмът на дишане", вдъхнат от тази така обична писателка, ми е най-скъп. А любовните ѝ картини, тези на съкровена близост, те могат само да се изживеят... 

Та така... Тук можете да прочетете едно кратко спречкване между Неда и Боян, което обаче много преживявах. След това, за да премахнем поне малко от горчилката, идва ред на..., на един бисер, разбира се, в най-красивия смисъл на думата.

© Христиана Бобева

***

- Ела си у дома! - каза ти тихо, без да пускаш книгата.

Теглейки книгата, произнесох на висок глас:

- Мисля, че друго не съм забравила!

- Забравила си уговорката: десет дни!

- И шест ми стигат! - Посочих, че ми е дошло до веждите.

Тогава ти изрече злъчно:

- Десет дни за необходими!

- За какво?

- Да се излекуваме окончателно един от друг!

След колебливо мълчание, процедих през зъби:

- Добре! Щом трябва да глътна цялата горчива доза!

И се върнах на тавана. Врязах с нокът още една чертица на станата. Ти задърпа ръката ми:

- Тоя ден не се брои!

- Един сърдит ден!

- Дължим си един ден, запомни! Един изгубен ден!

      Ето го нашият ден! Цели 17 години бе узрявал, за да падне в шепите ни като сочен плод. Би било неблагодарност към случая да го изтървем и стъпчем. Този ден ни принадлежи. Би ни проклел, ако се съпротивляваме на слънцето му. Колко дълъг и мрачен бе тунелът от тежки дни, извеждащ до светлината на тоя ден. На всички минали дни, на всички свои дни прощавам заради единствения ден на срещата с тебе.

----------------------------------------------

[...] Тъмнината се сгъстяваше. Стените изчезваха. Нашата стая-люлка се откъсваше от земята и се понасяше в безпределността. Аз идвах към тебе. Първо изгряваше голото ми рамо. Излизах от тъмнината, а светех цяла. Обицата на новия месец, окачена на ухото ми. Облечени само в лунна светлина, удивени един от друг, заставахме пред вечното първооткритие на влюбените. Твоят пулс като чук удряше гърдите ми. В отговор отекваха тихи звездни експлозии в погледа ми. Полумесецът котешки пълзеше по покрива, надничаше през пролуките, за да ни даде да се видим осветени през различни ъгли, отвред, цели позлатени. И да не може да се забравим. Ние се виждахме отразени в очите си, красиви един за друг и за никого освен нас. А това е най-високият връх на човешка красота. Люлеехме се в обърната мрежа от звезди. И заспивахме с преплетени тела. И сънищата ни се смесваха. 

Блага Димитрова, Отклонение

"Само ти в света..."

     Все по-често отклоняваш очи от пътя към моето лице. С повод и без повод. Търсиш отпечатъци от пръстите на времето по лицето ми. Сваляш черните очила. Виждаш ме едновременно в днешния ми облик: със загара от слънцето и от живота, с тънка мрежа бръчки около устата като следи от буйния ми смях - вълнисти следи от смеха, които сега звучат тъжно. И върху мургавия, поизносен фон на това лице - моето някогашно младо, бяло, още търсещо своя днешен израз лице. Пред погледа ти се наслагват едновременно всички мои образи, които само ти в света можеш да съзреш: лицето ми при светкавиците, при първата ни среща, след първата целувка, днес при изненадата на срещата с тебе, утре през новите вълни от бръчки, след години, когато никой не би ме вече познал, дори и ти...

Блага Димитрова, Отклонение

Кадър от едноименния филм (1967),
с Иван Андонов и Невена Коканова.

Целият минал живот...

Изумително е как, докато четеш, пред теб се разкриват връзки между книги, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. Сравнително наскоро публикувах тук един прекрасен и кратичък цитат от Златната Роза на К. Паустовски - "Теория за вероятността". И ето че вчера, в Отклонение на Блага Димитрова, попаднах на обяснение на същата "теория", само че малко по-разгърнато:

© Христиана Бобева

***

[...] В тоя миг проблясък ти съзираш като при щракване на магнезий цялата нелепица - ето защо така трескаво си бързал днес и вчера, и през миналите дни, и през миналите години. И защо така си дърпал лоста на скоростите. И защо жаждата - твоята и на мотора - те е довела тъкмо до това пепелище. Аз също осъзнавам сляпата връзка на нещата - защо съм станала днес така рано, преди росата, и вчера също, и през всички прашни дни в живота си, и защо държа с такъв трепет тънкия скалпел в ръка, и защо така упорно съм настоявала да копаят тая безнадеждна на вид могила сред тая пустинна равнина.

Блага Димитрова, Отклонение

Част от корицата на романа,
Издателска къща Хермес, 2014.

Игривият случай

[...] Закъсненията, липсата на механизирана точност, нарушенията в дневното ни разписание са благоприятна почва за проява на фантаста случай. В тая все още незаробена от точността страна стъпките ти ненадейно могат да се натъкнат на някаква причудлива негова игра. А кой знае, може би тъкмо свободната игра на случая е живецът на съществуването.

Блага Димитрова, Отклонение