"... нека бъде вечна тяхната памет и лека им пръст!"

       Рожденци бързаха отново да скътат опустошените си жилища. Най-напред започнаха с къщата на учителката. Събра се едва ли не цялото село да помага. Каменната къща не беше много пострадала от огъня. За ден-два отново бе дигнат хлътналият от едната си страна покрив. Намериха се и две от козите на Дона, та селяните направиха и един малък обор на мястото на изгорелия. Така те си помагаха и помежду си — как иначе — и понеже къщите бяха все каменни, малко от тях бяха сринати до основи. На мястото на разрушените къщи селяните изградиха по една здрава широка колиба — да не останат людете без покрив през зимата, а живот и здраве по-нататък. По-трудно беше с добитъка. Една част аскерът бе изклал за храна, друга част бе отвлякъл и малко нещо от живата стока бе се запазила. А още по-трудно беше с храната. Едно бе разграбено, друго бе изгоряло, нещо пък остана и неприбрано по нивите. Предстоеше тежка, гладна година. Но — нека. Опитахме се да смажем главата на ламята — не успяхме, надви ни. Ех… Дошло е за целия народ и здраве да е само и живот! Няма да се дигнат само тия, които легнаха в гробовете. В гробищата на Рожден имаше нови гробове. Там бяха погребани всички рожденци, избити по време на въстанието. Легнаха там — нека бъде вечна тяхната памет и лека им пръст!

Димитър Талев, "ИЛИНДЕН"

Прокламация на Втори Битолски революционен окръг на ВМОРО
за начало на Илинденско-Преображенското въстание.
https://bg.wikipedia.org/wiki/Илинденско-Преображенско_въстание#/

***

Правописът е запазен като в оригинала:

"Окрѫжно До Центровитѣ , селскитѣ началници и народа Братя! Найсѣтнѣ многоочаквания день за расправа съ вѣковния ни душманинъ дойде вече. Кървъта на нашитѣ невинно загинали братя отъ турската тирания вика високо за отплата. Погазената честь на нашитѣмайки и сестри иска възтановяванието си! Стига толкова мѫки, стига толкова позоръ! Хилядо пѫти по-добрѣ смърть, отъ колкото този скотски животъ. Опрѣдѣления день, въ който народа изъ цѣла Македония и Одринско ще трѣбва да излѣзе явно съ оръжие в рѫка срѣщу душманина е 20-и Юлий 1903 година. Послѣдвайте братя, вашитѣ началници въ този ден и се съберете подъ знамето на свободата. Упорствувайте, братя, въ борбата! Само въ упорита и дълготрайна борба е спасението ни. Нека БОГЪ благослови правото ни дѣло и деня на въстанието. ДОЛУ ТУРЦИЯ! ДОЛУ ТИРАНИЯТА! Смърть на душманитѣ! Да живѣе НАРОДА, да живѣе СВОБОДАТА! Ура! Цѣлуваме ви брадски Щабътъ"

"За мене ти не мисли."

— Все в гората ли ще живеем ние с тебе?

Той я погледна учуден и уплашен — сърдеше ли се тя и вече дигаше глас против него? Но тя продължи:

— Кажи какво мислиш, какво ще решиш. Ако те уловят турците, жив нема да те оставят. Ще изгниеш по затворите, а може и по-лошо да стане.

Отговорът дойде сам на устата му:

— Ще ида в четата.

Тя наведе глава. Това беше — друго не можеше да бъде. А той започна да се оправдава:

— Нагоре високо, надолу дълбоко… Като дойде човек дотам… Какво друго да правя… Може да ме уловят некой ден, а не искам, не искам! Само за тебе си мисля, къде ли ще те оставя. Да бех сам, немаше и какво да мисля. Но и да остана при тебе — некой ден турците ще ме уловят. Нема да мога и да работя — каква полза? Нема къде другаде: четата. Но хайде, има още време и за това да помислим. Да ида — понечи той да стане, — да ида да видя какво става оттатък…

Дона протегна ръка към него — като че ли той още сега искаше да се отдели от нея, да избяга:

— Чакай… Ти не мисли за мене. Аз искам да си жив, да си свободен. Нема да те задържа, та да попаднеш некой ден в ръцете им. За мене ти не мисли.

— Ама аз — побърза да каже Велко, — аз пак ще бъда близо, четата повеке по тия места се движи…

— Не е това — загледа се тя в него и като говореше, повече говореха очите й: — Аз искам… така и аз искам да бъде. Да не им се даваш в ръцете, да бъдеш свободен, така ще ми е по-леко и… ще се гордея с тебе. А за мене никак да не мислиш.

Велко едвам се сдържаше — идеше му да я сграбчи и да я смаже в прегръдките си. Ала не беше прилично да се прегръщаш и целуваш кога да е. И за милувки идват блажени часове, но не всякога и всякъде. За да се поддържа огънят в сърцето, стигаше и един поглед само или едно леко, сякаш случайно докосване.

— Ще ида да погледна какво става — повтори той. — А ти внимавай и не се отдалечавай оттука. Те най-напред там ще търсят, при големата колиба, и кучето ще лай. Внимавай.

Тя улови погледа му — пълен с обич и с още нещо друго, чисто мъжко, една особена, мъжка и може би детинска радост, че е свободен, че тя не го задържа, не го дърпа, не му тежи на врата.

— Върви, върви, Велко, не се грижи за мене.

(III ЧАСТ - ДРУГАРКА НА ОРЛИТЕ)

Димитър Талев, „Илинден“

Чети от Куманово и Скопие. Из mk.wikipedia.org.

Две чашки кафе и как се събужда градът...

Лазар Глаушев излезе в двора още преди изгрев слънце. Наплиска лицето си на чешмата и после, докато Ния му свари кафе, поля цветните лехи. Ния изнесе две чашки кафе; седнаха двамата на масичката да ги изпият. Лазар сви и първата си утринна цигара, запали я и сръбна от горещото кафе. Свежа хладина милваше лицата им в ранния час, от цветята и влажната пръст наоколо полъхваше ободряващ мирис. Високо горе небето беше цяло светнало, няколко алени облачета бързаха срещу изгряващото слънце. Чу се бърз говор на улицата вън, край все още затворената порта; оттатък, към Костадиновци, тропна врата.

Димитър Талев, „Илинден”

Тома Трифоновски, Турско кафе, 1989.

 

Гоце...

От шеста глава на „Илинден”, с появата на щипските учители Гоце Делчев и Даме Груев, сюжетът на четирилогията на Талев се отдалечи от семейния живот на Глаушевия род и се насочи към борбата за освобождението на Македония. И всяка дума, всяко изречение ми напомня за епичните военните разкази на Толстой във „Война и Мир”. Ако в началото на „Железният светилник” приликата ми беше смътна, неясна, то сега тя кристализира. Преживяванията покрай романа се засилиха и от три предавания на „bTV Репортерите”, които гледах снощи. Не знам колко пъти меко казано се просълзих... Сега, като чета, нещо ме стяга и в един момент трябва да спра и да си дам почивка. Връзки към видеата оставям под абзаца, който днес препрочитах няколко пъти (от седма глава на „Илинден”). Ако искате да разберете защо ми става толкова мъчно, когато чета за делата на Гоце Делчев, изгледайте последния репортаж (датата му е 25. 08. 2018 г.).

©Христиана Бобева, 2018

* * *

Коле слушаше умълчан. Сърцето му биеше по-бързо, но не от умора — на път Коле беше бърз и неуморим; редом тъй, с Гоце, по снежния път в тъмнината, пък и винаги, когато беше с него, той се вълнуваше, в гърдите му напираше непрестанна радост, че беше с учителя, близо до него, разговаряше с него, чуваше гласа му, усещаше върху себе си светлината на погледа му. Коле не бе мислил за това, но ако Делчев би му казал да умре — той би легнал веднага тук, в снега, и би умрял, без да продума. Коле никога не мислеше какво би направил за Делчев — той винаги бе изпълнен с непреодолимо желание да бъде с него, да го слуша и да изпълнява всяка негова дума. Когато беше близо до Делчев, или пък си мислеше за него, това желание се превръщаше в дълбоко радостно вълнение, в непрестанна сладка жажда на душата му. Той пак изостана, сякаш да пази гърба на Делчев, който го водеше в тая тиха бяла нощ и нека го води до другия край на света — Коле вървеше близо до него и неотстъпно по следите му в снега.

Димитър Талев, „Илинден”

* * *

https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/11903
https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/11913
https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/12432