Талеви картини

В зори снегът бе престанал. В първите мигове на зората утринният здрач легна на гъсто сини сенки по вдлъбнатините и долчинките низ полето, зад ъглите и под селските стрехи. Белееха се само невидимите брегове и межди, изгърбените покриви, закръглените ръбове на предметите под дебелия снежен кожух. Зараждащите се светлини на новия ден идеха не откъм високия хоризонт на изток, а като че ли извираха от самата земя. Ала скоро на изток изгря алено сияние, прогони ранните сенки и разля по снежния простор тих розов блясък, който се набираше по трапищата, зад ъглите на къщите, край плетищата на гъсто червени и дори лилави петна. Отвори се високо, студено, стъклено небе.

[…]

По черното стъкло на прозореца студено проблясваха налепени там цветя, звезди и ленти — неръкотворни везби от бяла, ледена коприна, смръзналият се дъх на зимната нощ. Но тя беше вън, черната зимна нощ, и леденият й дъх не можеше да проникне през твърдото стъкло.

[…]

Ламаринената печка се зачерви от всички страни и цялата стая, с четирите си бели стени, грейна в топло розово сияние. Личеше там всяка вещ и всяка шарка по килима, всяка чупка и извивка по дървения таван, също и белите цветя и звезди по черните прозорци, между шарените, едва приподигнати завеси. Личеше всичко като в розова мъгла, като в сън, като в приказка.

Димитър Талев, „Гласовете ви чувам”

Каменният Мраколес на Талев

Имаше едно място, викаха му Диклите — голото теме на едно стръмно ридище, между две от тукашните села. И такова място беше, че тия две села, въпреки че ги разделяше само един рид, кажи-речи и не се знаеха. Рядко и много рядко ще премине човек от едното село в другото. Стръмно, докато отидеш горе, душата ти да излезе, а на самото теме на рида, заоблено като гигантско яйце, бе израснала, може би още при сътворението на света, същинска гора от сиви и по-тъмни, дори черни камъни. На песъчливата и най-бедна земица между тях растяха зли тръни и къпини, всякакви бодили и стръкове, рядка тревичка, но всичко това изгаряше още през първите дни на лятото между напечените камъни и се превръщаше в пепеливи и бели змийски костици — да не се допре човек до тях. Змиите, навити на краваи или преплетени, се припичаха на цели купища, край всяка трънка, във всяка цепнатина, а зимно врема тук непрестанно се извиваха виелици, ден и нощ зли ветрове надаваха писъци между изправените камъни. Нямаше през голото ридище ни път, ни пътека — ветровете избърсваха всяка следа и каква следа може да остане за дълго върху твърдия камък? Само горе, на билото, се откриваше между камъните широк ходник и дълъг може би до петдесет метра, та редките пътници по него минаваха, когато прехвърляха рида. Камъните около това отворено място се изправяха близо един до друг като дебели стълбове и високи до два човешки боя или като разкривени, възлести дънери, да не могат да ги обхванат и по петима-шестима мъже, само клони им липсваха, едва ще се подаде от някоя цепнатина пресъхнала трънка или хватка побеляла трева. Наклякали бяха тук и там, натръшкали се бяха, навирили бяха присмехулно задници между каменните дънери и какви ли не каменни чудовища, с уродливи глави и крайници, огромни, тежки, къде по-големи и от най-едрия бивол. Не бог, а самият сатана е работил тук и злодействувал, за да плаши людете и да им се присмива, криейки се злорад зад тия свои каменни изчадия.

Димитър Талев, „Гласовете ви чувам“

Когато думите са излишни

Те бяха започнали и продължиха двоен разговор — за това, което изричаха с думи, и за това, което оставаше в мислите им, което не се решаваха да си кажат. Мислите бяха по-смели от думите, по-искрени, бързата дума обаче изпреварваше и най-смелата, но скрита мисъл, бързаше да я прикрие още повече. Погледът все пак издаваше скритите мисли, издаваше ги и лицето, неволното движение на ръката.

— Помислих, че… Рекох да попитам тетка Фотина. Вие сте самичък тука, между чужди… (Преди още да усетя, че погледът ми те търси и върви подир тебе, аз знаех кога излизаш сутрин и кога се връщаш вечер, кога светят прозорците ти и кога са тъмни. Стоя на балкона, при цветята си, и ти нищо не забелязваш, а сега, когато на балкона няма цветя, надзъртам през открехнатата врата, през пролуките между завесите, ти ще помислиш, че вятърът ги помръдва едвам. Аз съм като крадец, който дебне, и сама не знам как станах крадец на сянката ти, защото, когато ти изчезваш, погледът ми гони твоята сянка.)

— Не съм вече между чужди. Имам приятели, другари в работата, ето… и моите хазаи, ами и вие също, Ангелика. Ще се намери кой да ми подаде лекарство или чаша топло млеко. (Не съм вече между чужди в тоя град, мило, хубаво девойче. Ами ти защо си изтичала уплашена да питаш тетка Фотина и толкова ли голема може да бъде уплахата за един съсед, който е може би болен? Ти и сама се залъгваш в твоята загриженост за съседа. За пръв път ли виждаш да свети лампата ми до късно? Но аз нема да ти разяснявам твоята заблуда, защото ще се уплашиш от постъпката си и нема да идваш при тетка Фотина. Нема вече и цветя на балкона ти, да излизаш да ги поливаш и наглеждаш, затворени са и прозорците на стаята ти поради есенните дъждове и ветрове, а как ще те виждам, ако се скриеш вкъщи? Виждам те всеки ден, търся те веднага щом се събудя, копнея и да се поспра с тебе, да чуя гласа ти. Не, нема да ти кажа нищо сега, ти ще си по-смела в своята заблуда и аз ще те виждам всеки ден, както досега. Ами аз не мога иначе! Виждам, че не мога иначе.)

— Аз имам баба. Ние спим в една стая. Тя си счупи ногата и се движи много трудно. В леглото е денем и нощем. Казах ѝ за вас и винаги ѝ казвам, когато ви видя. Ние с нея за всичко си говорим. Сами сме в нашата стая. Тя сега сама ми каза: „Да не се е разболел, щом не си го видела тая сутрин, чужд човек е той, кой ще го погледне, ако е болен“. (Да знаеш само колко е добра моята мила бабичка! Тя е майка на баща ми. Аз ѝ нося храна, тя не може да слиза долу, и как ще оставя бабичката си без най-хубавото от храната ни, тя е стара и болна. Баба казва: „Само ти, Ангелика, милееш още за мене. Аз вече никому не съм нужна.“ Как да не е никому нужна такава добра бабичка! Тя сама ме пита: „Виде ли днес твоя българин? Ами много ли е хубав твоят българин?“ Да, бабичко. Много е хубав. Ето, виж колко е хубав! Но баба ме може да се покаже на прозореца, да те погледне, както аз те виждам и не мога да ти се нагледам.)

Такива бяха думите им — прости, обикновени думи. И повече говореше Ангелика, бързаше да каже нещо повече, за да го задържи по-дълго близо до себе си, макар и Борис да не бързаше, да не чувстваваше как минава времето. Още по-много бяха мислите им, ала не се реши нито единият, нито другият да спомене поне в мислите си една от най-хубавите думи в човешкия език, във всички езици. Тя беше в мислите им, но не я споменаха. Тя е най-силната дума, най-богатата, тя значи и живот, и смърт, значи и подвиг, и позор, който я носи в сърцето си, може да се отрече от себе си заради другия. После те замълчаха — не стигаха думите им или пък се уплашиха да не кажат нещо повече. И докато се ослушваха в мислите си, двамата млади люде мълчаха. Мълчанието им беше по-продължително, те обаче не усещаха времето, защото бяха близо един срещу друг и се гледаха.

Димитър Талев, „Гласовете ви чувам“

За съдбовните съкровищата, скрити в раклата под дивана

*Снимковият материал е най-долу.

Под големия ни диван в хола има голямо празно пространство, което доскоро беше пълно със стари киги. Мама реши да ги разтреби, а татко ги закара като дарение в някакво читалище. В рамките на по-малко от ден изскочиха две безценни съкровища...

Първото е една книга, останала от дядо ми Пеньо, лека му пръст – „Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание“, Издателство на Отечествения Фронт, София – 1984 г. Сборникът е подготвен по случай 80 годишнината от събитията. Разгледах го набързо, защото ще го чета сериозно след като приключа с „Гласовете ви чувам“. Побиха ме тръпки, защото вътре наистина са поместени дневниците и спомените на хора, взели дейно участие във Въстанието. До колкото видях, единият личен бележник представлява изумителна счетоводна книга – както на неща от първа необходимост (оръжие и хратителни провизии), така и на загинали българи, турци, гърци и т.н. Това, което първоначално ме изненада обаче, беше, че под първата корица открихме прилежно прибран „доклад“ на моя милост по темата. Ако приемем, че Въстанието се изучава в 6ти-7ми клас, значи е на 13 години!!! Поставям доклад в кавички, защото нито съм преписала, както трябва (обсипан е с правописни и пунктоационни грешки), нито пък съм използвала свои думи – стилът е като на възрастен учен-историк: „Въстаниците проявяват невиждан героизъм и записват светли страници в революционната летопис на България. […] Дълбоко демократичният характер на организация е отразен в стремежа да се противопостави брадското сътрудничество на народите срещу тесногръдия национализъм на монархическите дворове и управляващите върхушки в балканските страни, да се преодолее съпротивата на Великите сили“. И ето как все още ретроградната Венера ме върна към едно мое малко и неориентирано Аз. Така разбрах, че всъщност е било предначертано да прочета четирилогията на Талев толкова жадно.

Второто съдбовно съкровище са листчета-речник с испански думи (по едно за всяка буква), с миниатюрни илюстрации към тях, останали от 1ви-2ри курс на руското следване на мама. Тогава тя е учела испански като втори чужд език. В листчето за „G” (чете се „Г“ и в някои случаи „Х“) видях думата „gorguera“ (“горгера“) и присмехулно казах, че такава дума няма. Грешах... Това е яката, с която са изобразявани много кралски особи. Между другото, в малко по-късен период, след като мама и татко вече са се познавали, той ѝ подарява британски самоучител по испански – четири аудио-касетки и книжка към тях. Тя го пазаше на видно място и лесно го намерихме, когато реших да го мина в края на лятото след 7ми клас, за да се подготвя за началото на 8ми, и, разбира се, още го пазя. Сега стои до другите ми испански помагала.

Освен това, съкровищата се появиха в този ред, подредени от шегобиеца Случай (по Блага Димитрова) по важност, та първо закипя българската ми кръв, а после – испанската...

©2018, Христиана Бобева

Филип III Испански (1598 - 1621).

"... нека бъде вечна тяхната памет и лека им пръст!"

       Рожденци бързаха отново да скътат опустошените си жилища. Най-напред започнаха с къщата на учителката. Събра се едва ли не цялото село да помага. Каменната къща не беше много пострадала от огъня. За ден-два отново бе дигнат хлътналият от едната си страна покрив. Намериха се и две от козите на Дона, та селяните направиха и един малък обор на мястото на изгорелия. Така те си помагаха и помежду си — как иначе — и понеже къщите бяха все каменни, малко от тях бяха сринати до основи. На мястото на разрушените къщи селяните изградиха по една здрава широка колиба — да не останат людете без покрив през зимата, а живот и здраве по-нататък. По-трудно беше с добитъка. Една част аскерът бе изклал за храна, друга част бе отвлякъл и малко нещо от живата стока бе се запазила. А още по-трудно беше с храната. Едно бе разграбено, друго бе изгоряло, нещо пък остана и неприбрано по нивите. Предстоеше тежка, гладна година. Но — нека. Опитахме се да смажем главата на ламята — не успяхме, надви ни. Ех… Дошло е за целия народ и здраве да е само и живот! Няма да се дигнат само тия, които легнаха в гробовете. В гробищата на Рожден имаше нови гробове. Там бяха погребани всички рожденци, избити по време на въстанието. Легнаха там — нека бъде вечна тяхната памет и лека им пръст!

Димитър Талев, "ИЛИНДЕН"

Прокламация на Втори Битолски революционен окръг на ВМОРО
за начало на Илинденско-Преображенското въстание.
https://bg.wikipedia.org/wiki/Илинденско-Преображенско_въстание#/

***

Правописът е запазен като в оригинала:

"Окрѫжно До Центровитѣ , селскитѣ началници и народа Братя! Найсѣтнѣ многоочаквания день за расправа съ вѣковния ни душманинъ дойде вече. Кървъта на нашитѣ невинно загинали братя отъ турската тирания вика високо за отплата. Погазената честь на нашитѣмайки и сестри иска възтановяванието си! Стига толкова мѫки, стига толкова позоръ! Хилядо пѫти по-добрѣ смърть, отъ колкото този скотски животъ. Опрѣдѣления день, въ който народа изъ цѣла Македония и Одринско ще трѣбва да излѣзе явно съ оръжие в рѫка срѣщу душманина е 20-и Юлий 1903 година. Послѣдвайте братя, вашитѣ началници въ този ден и се съберете подъ знамето на свободата. Упорствувайте, братя, въ борбата! Само въ упорита и дълготрайна борба е спасението ни. Нека БОГЪ благослови правото ни дѣло и деня на въстанието. ДОЛУ ТУРЦИЯ! ДОЛУ ТИРАНИЯТА! Смърть на душманитѣ! Да живѣе НАРОДА, да живѣе СВОБОДАТА! Ура! Цѣлуваме ви брадски Щабътъ"

"За мене ти не мисли."

— Все в гората ли ще живеем ние с тебе?

Той я погледна учуден и уплашен — сърдеше ли се тя и вече дигаше глас против него? Но тя продължи:

— Кажи какво мислиш, какво ще решиш. Ако те уловят турците, жив нема да те оставят. Ще изгниеш по затворите, а може и по-лошо да стане.

Отговорът дойде сам на устата му:

— Ще ида в четата.

Тя наведе глава. Това беше — друго не можеше да бъде. А той започна да се оправдава:

— Нагоре високо, надолу дълбоко… Като дойде човек дотам… Какво друго да правя… Може да ме уловят некой ден, а не искам, не искам! Само за тебе си мисля, къде ли ще те оставя. Да бех сам, немаше и какво да мисля. Но и да остана при тебе — некой ден турците ще ме уловят. Нема да мога и да работя — каква полза? Нема къде другаде: четата. Но хайде, има още време и за това да помислим. Да ида — понечи той да стане, — да ида да видя какво става оттатък…

Дона протегна ръка към него — като че ли той още сега искаше да се отдели от нея, да избяга:

— Чакай… Ти не мисли за мене. Аз искам да си жив, да си свободен. Нема да те задържа, та да попаднеш некой ден в ръцете им. За мене ти не мисли.

— Ама аз — побърза да каже Велко, — аз пак ще бъда близо, четата повеке по тия места се движи…

— Не е това — загледа се тя в него и като говореше, повече говореха очите й: — Аз искам… така и аз искам да бъде. Да не им се даваш в ръцете, да бъдеш свободен, така ще ми е по-леко и… ще се гордея с тебе. А за мене никак да не мислиш.

Велко едвам се сдържаше — идеше му да я сграбчи и да я смаже в прегръдките си. Ала не беше прилично да се прегръщаш и целуваш кога да е. И за милувки идват блажени часове, но не всякога и всякъде. За да се поддържа огънят в сърцето, стигаше и един поглед само или едно леко, сякаш случайно докосване.

— Ще ида да погледна какво става — повтори той. — А ти внимавай и не се отдалечавай оттука. Те най-напред там ще търсят, при големата колиба, и кучето ще лай. Внимавай.

Тя улови погледа му — пълен с обич и с още нещо друго, чисто мъжко, една особена, мъжка и може би детинска радост, че е свободен, че тя не го задържа, не го дърпа, не му тежи на врата.

— Върви, върви, Велко, не се грижи за мене.

(III ЧАСТ - ДРУГАРКА НА ОРЛИТЕ)

Димитър Талев, „Илинден“

Чети от Куманово и Скопие. Из mk.wikipedia.org.

Две чашки кафе и как се събужда градът...

Лазар Глаушев излезе в двора още преди изгрев слънце. Наплиска лицето си на чешмата и после, докато Ния му свари кафе, поля цветните лехи. Ния изнесе две чашки кафе; седнаха двамата на масичката да ги изпият. Лазар сви и първата си утринна цигара, запали я и сръбна от горещото кафе. Свежа хладина милваше лицата им в ранния час, от цветята и влажната пръст наоколо полъхваше ободряващ мирис. Високо горе небето беше цяло светнало, няколко алени облачета бързаха срещу изгряващото слънце. Чу се бърз говор на улицата вън, край все още затворената порта; оттатък, към Костадиновци, тропна врата.

Димитър Талев, „Илинден”

Тома Трифоновски, Турско кафе, 1989.

 

Гоце...

От шеста глава на „Илинден”, с появата на щипските учители Гоце Делчев и Даме Груев, сюжетът на четирилогията на Талев се отдалечи от семейния живот на Глаушевия род и се насочи към борбата за освобождението на Македония. И всяка дума, всяко изречение ми напомня за епичните военните разкази на Толстой във „Война и Мир”. Ако в началото на „Железният светилник” приликата ми беше смътна, неясна, то сега тя кристализира. Преживяванията покрай романа се засилиха и от три предавания на „bTV Репортерите”, които гледах снощи. Не знам колко пъти меко казано се просълзих... Сега, като чета, нещо ме стяга и в един момент трябва да спра и да си дам почивка. Връзки към видеата оставям под абзаца, който днес препрочитах няколко пъти (от седма глава на „Илинден”). Ако искате да разберете защо ми става толкова мъчно, когато чета за делата на Гоце Делчев, изгледайте последния репортаж (датата му е 25. 08. 2018 г.).

©Христиана Бобева, 2018

* * *

Коле слушаше умълчан. Сърцето му биеше по-бързо, но не от умора — на път Коле беше бърз и неуморим; редом тъй, с Гоце, по снежния път в тъмнината, пък и винаги, когато беше с него, той се вълнуваше, в гърдите му напираше непрестанна радост, че беше с учителя, близо до него, разговаряше с него, чуваше гласа му, усещаше върху себе си светлината на погледа му. Коле не бе мислил за това, но ако Делчев би му казал да умре — той би легнал веднага тук, в снега, и би умрял, без да продума. Коле никога не мислеше какво би направил за Делчев — той винаги бе изпълнен с непреодолимо желание да бъде с него, да го слуша и да изпълнява всяка негова дума. Когато беше близо до Делчев, или пък си мислеше за него, това желание се превръщаше в дълбоко радостно вълнение, в непрестанна сладка жажда на душата му. Той пак изостана, сякаш да пази гърба на Делчев, който го водеше в тая тиха бяла нощ и нека го води до другия край на света — Коле вървеше близо до него и неотстъпно по следите му в снега.

Димитър Талев, „Илинден”

* * *

https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/11903
https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/11913
https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/12432

Deja vu...

— Ти никога в нищо не си ме спирала, не си ме спъвала, никога не съм те чувствaл като тежък товар, като камен на шията си, а некои така чувстват и много им тежи, не са свободни. И се мъчат, и се разкайват. Аз никога… винаги ми е било леко да ходя с тебе…

Ния притвори очи и тихо, едва чуто въздъхна, да облекчи сърцето си от бликналата радост, там, от самото й сърце. Лазар и сега беше същият — мил, верен, най-близък човек. […]

 — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа сè в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.

Димитър Талев, „Преспанските камбани”

Audrey Hepburn & Gregory Peck.

"Живот ли бе..."*

[…] Преди да спре двуколката пред вратата на къщата, оттам излезе млада селянка, вгледа се уплашена в двамата граждани и току нададе вик:

— Майкоо!

После се спусна бързо, наведе се, взе мълчаливо ръката на Лазара, който бе слязъл от колата, целуна я, допря я до челото си, целуна я пак и едва след това рече:

— Добре дошли!

Тя стоеше боса в праха, но беше в тежка везана селска руба — дълга кошуля от дебело домашно платно, с широки ръкави, върху нея клашник, препасан с дълъг черен пояс, и отпред — с шарена вълнена престилка. Но това облекло, по което някога са трептели ярки везби и шарки и което се шие и вези по цели години, сега беше захабено, протрито и кръпка до кръпка — първа бе го облякла бабата на младата жена, след нея бе го носила през целия си живот майка й, а сега го носеше тя и може би до края на живота си. Носеше го тя и зиме, и лете, с него спеше — и сега, през август, с тоя клашник и вълнен пояс, сваляше го едва по няколко пъти в годината, да го изпере набързо, доколкото можеше да намери време за себе си, от непрестанен черен труд над земята и в къщи; така живееше тя, така бяха живели и баба й, и майка й, така живееха всички селски жени, всички селски люде. Но още нейната майка бе успяла да изткае платно за нова риза — дебело, здраво като кожа, да изтрае десетки години; кой знай как бе намерила време през деня, през нощта, изткала го, избелила го на реката. Сега младата селянка си везеше нова кошуля и кой знай как намираше време през деня, през нощта. Бод след бод изникваха шарки по пазвите, по ръкавите — червени, зелени, жълти, модри, черни, една в друга, една през друга в сложна плетеница, трептят от хубост, говорят като писмена, разказват за млади очи, които са се радвали над тях, но още повече са плакали над тях. Младата жена ще вези новата кошуля може би през целия си живот, може би няма да успее да я облече до края на живота си ни един път, но тя ще я остави на щерка си или на снаха си. Сега тя дебне да открадне и един миг време, за да бодне поне един или два пъти с иглата, а зимно време, когато, намалее полската работа, тя сяда на купището, заравя нозе в топлия тор и вези новата кошуля. Очите й се радват на хубавите шарки, следи как оживяват от иглата й една след друга и тя забравя всичко друго. На торището са насядали и други жени, и те с нозе дълбоко в тора, везят или шият, или плетат дебели вълнени чорапи, или пък дълги до тридесет аршина пояси. Някоя от по-старите жени разказва тъжна история за безкрайни човешки мъки и върху новата риза капват сълзи; после по-младите от жените подхващат песен, но и тя е жална, като плач, и в нея за човешки мъки се пее — върху кошулята отново капват сълзи. Ала човешкото сърце не ще изтрае цял живот в скръб и някоя от жените, която е с по-бодър дух, ще изрече шега, ще разкаже за Хитър Петър или за глупавия Пейо, за попа, който преял с леща, и над бунището отеднаж ще екне дружен смях, над новата кошуля се привеждат засмени очи…

Димитър Талев, „Преспанските камбани“

*Никола Вапцаров, "История"

Самоковска шевица - "Слънце".

Панаири, панаири...

А тая година в Преспа стана вече истински панаир. Дойдоха люде не само от околните места, но и от много далечни места, кажи го, от цялата турска империя. Прочул се бе надалеко преспанският панаир.

Работили бяха мнозина преспанци, и мъже, и жени, и деца дори, през цялата година, трупали бяха всякакви стоки. И още преди да пристигнат керваните на Баболевци, по атпазар, по житни пазар, на площада при градския часовник, на всички други по-малки площади из чаршията почнаха да изникват редица сергии и бараки, а по дюкяните във всички чаршии започнаха да трупат стоки на цели грамади, като изпод земята да ги изваждаха. Работили бяха здраво и казанджиите, и железарите, и папукчиите, и кожарите, и кожухарите, и въжарите, и мутафчиите, та и дърводелците, и ножарите, и свещарите, и опинчарите, и от всички други по-големи и по-малки еснафи. Всеки от еснафите зае сергия или барака и на ат пазар, и на житни пазар, и при часовника, и по други места — не стигаха вече дюкяните в казанджийската чаршия, в папукчийската чаршия и по всички други чаршии. Тая година стана и друго чудо: по сергиите и бараките, та и по дюкяните наизлязоха и жени. Наистина, по-стари жени, но бяха много, а и стоките им бяха много. Преди те ги даваха на мъжете да ги продават, а сега сами излязоха по сергии и дюкяни, някои бяха насядали и направо на земята пред стоките си, та бяха образували цели улички по атпазар, по житни пазар, при часовника и на други места. Натрупали бяха те и продаваха килими, ямболии, велениа, плетени вълнени фанели и дзиври, чорапи, платна, чаршафи, покривки, везани женски и домашни украси, кенета и беше чудно къде бяха намерили те толкова бои да нашарят стоките си с толкова много и всякакви шарки, от хубави по-хубави. Някои жени излязоха да помагат и на мъжете си.

После довтасаха керваните на Баболевци. Но с тях влязоха в града и други кервани и от всичките му страни. Изпълниха се всички ханища, тръгнаха ябанджиите да търсят места и по къщите. Разтичаха се преспанци да отварят странноприемници по къщите си, други отваряха набързо по улиците, по дворищата ахчийници и мекичарници, продаваха се на разни места хлябове, баници, кравайчета, сладкиши, варена царевица, плодове и всякакви неща за ядене и пиене. Поразмърдаха се някои и от турците — изнесоха да продават оръжия, барут, рязан тютюн, розова вода, шербет, баклави и реванета, захаросани плодове, някакви захарни пелтета, малеби, биволско мляко с ориз. Започнаха да нареждат стоките си и ябанджиите и се показаха по пазарищата чудеса и хубости, невиждани досега в Преспа. Надошли бяха тая година много повече люде от околните градове, дошли бяха за пръв път люде от Солун, от Скопйе, от София, от Филибе, от Одрин, от Цариград, та дори и от Анадола. Имаше от всички народности по широката турска царщина — българи, гърци, турци, власи, арнаути, евреи, цигани, арменци, дошли бяха и неколцина араби или перси. Прочула се бе надалеко Преспа, а люде от разни места търсеха препитание, преминаваха по дни и недели път, кръстосваха цялата империя, за да продадат и купят, да изкарат залъка си, а някои и по-големи кярове. Цяла Преспа се превърна на шумно пазарище; врявата, викотът по улиците и площадите затихваше едва за няколко часа след полунощ и започваше наново далеко преди да се раздени. Тая година в Преспа дойде за пръв път и керван от камили, но не бяха само тия гърбави божи твари, на които се чудеше народът от тия краища.

Димитър Талев, „Преспанските камбани“

"Щастие има и любов през месец май!"*

*Из оперетата "Царицата на чардаша".

* * *

Ния нареди своята малка стая по свой вкус, старата се опита и там да се понабърка, но нямаше какво да се бърка — в малката стая всичко трептеше от чистота и хубост. Като цветя в градина бяха разните плетеници и шарки по килима, по черги и ямболии, по възглавници. Нямаше де да стъпи човек на голо място, навсякъде босият крак потъваше меко и дълбоко.

Тая сутрин Ния разтвори още рано прозорците и като премина високото майско слънце над къщата — малката стая се изпълни със свежа, прохладна сянка. Двамата млади люде бяха седнали един до друг близо до прозорците, подпрели и двамата гръб върху шарените възглавници край стената. Наскоро Лазар бе взел от читалището една нова книга и те я четяха заедно, щом се приберяха в стаята си; единият четеше с глас, а другият слушаше или пък спираха да четат и разговаряха за прочетеното някое време, после пак захващаше да чете единият или другият. Като четеше тоя път Лазар, на няколко пъти погледна изкосо младата си жена и тъкмо когато прочетеното най-много му харесваше, но скоро забеляза, че Ния слушаше разсеяно. Той затвори бавно, с две ръце книгата, сложи я настрана, без да сваля очи от жена си, а тя нищо не усещаше и седеше неподвижна, загледана пред себе си. Лазар се унесе да я гледа, винаги ненаситен на нейната хубост. Такава светлина струеше през отворените прозорци от светналото майско небе, от градината насреща, потънала в зеленина и цветя, та лицето на младата жена сияеше; в живо, топло озарение сияеше възмургавата буза, правото чело, нежните ноздри, въздебелите устни, налени с топла кръв, възрозовото ухо изпод широкия корен на едната й плитка, която се спущаше назад, и редом с нея разголената, гладка, тънка шия в ниската яка на бледосиня блуза, предизвикателно разкопчана на две копчета… Лазар я обхвана през раменете с едната си ръка, после и с другата, притисна се цял към нея и я целуна горещо, шумно, алчно. Тя приведе едва-едва глава, но той усети, че не му се поддаваше, и я притисна още по-силно на гърдите си, сякаш да сломи, да смаже съпротивата й. Кръвта шумеше в ушите му, ноздрите му жадно вдишваха аромата на косите й — гъсти, черни, — усещаше той и топлината на тялото й — младо, здраво, пълно със замайваща сила.

— Ще ме удушиш — тихо прошепна тя и усмивка потрепна на устните й. Виждаше се, не искаше да го отблъсне, но и не отвръщаше с милувка на милувката му.

Горещата вълна, която бе заляла сърцето му, бързо се отдръпна. Той отпусна ръце и сам се поотдръпна, но сега Ния потърси ръката му с ръка и нежно, дружески я погали, без да го погледне — тя, изглежда, не можеше да се откъсне от мислите си. Тъй, загледана пред себе си, Ния тихо рече:

— Какво ще речеш, Лазе… да взема да изткая това лето един килим… 

[…]

Той не сваляше очи от нея, следеше движенията на ръцете й, оживеното й лице, очите й. Всичко по нея беше озарено от нова хубост, от светлина, която излизаше сякаш от самата нея. Бледите й възмургави ръце с тънки пръсти и гъвкави стави танцуваха във въздуха пред него ту неуловимо бързо, ту плавно и нашироко и тя връзваше и развързваше, заплиташе и разплиташе невидими нишки. По лицето й се показа руменина, топлоалена през тънката матова кожа, тъмните й очи блестяха радостно и ту се разтваряха в тях светли дълбини, ту се забулваха мечтателно в бързо разсейваща се мъглица. После тя притихна, прибра ръцете си в скута, наведе очи и каза със сподавена въздишка:

— Що друго ще правя през целото лето?… Три жени сме вкъщи и колко ни е работата… Мама не се предава, тя повеке и от нас работи.

Сега тя като че ли се забули в сянка и пак се унесе в мислите си. И в това беше може би голямата сила на нейната хубост: винаги беше различна, различно хубава и все същата — Ния. Но може би и в друго беше голямата сила на хубостта й: в това, което беше вътре в нея, идеше от самата нея, като вътрешно озарение на цялата й външност. Това беше постоянният й вътрешен живот — тя винаги носеше важна някаква мисъл в себе си, вълнуваше се от нещо, тъгуваше за нещо или се радваше и винаги — дълбоко в себе си, сдържано откъм външни прояви, дори и съвсем скрито за чуждия поглед. Такава беше тя и в своята обич към Лазара, която изпълваше властно цялото й същество. Тя никога не изрази шумно, буйно чувството си към него, но то пламтеше дълбоко в нея, в нея оставаше и когато приемаше милувките му, и затова може би беше такава жива, топла нейната необикновена хубост, такъв светъл и дълбок погледът й, такава нежна, упойващо сладка всяка нейна милувка, дори всяко докосване. 

[…]

Той не каза нищо на Ния. Тук те никога не биха се разбрали: Аврам Немтур си оставаше неин баща. Но като я погледна скришом няколко пъти, той усети как се изцедиха от сърцето му, вкоравило се отеднаж, как се изцедиха капки милост към нея — пожали я той сега, че бе я родил такъв човек като Немтур. И тая жалост, и усилията му да отдели Ния от родния й баща идеха все от неговата обич към нея… 

Отново се обърна той към младата си жена — сега по-бърз, по-нетърпелив, сякаш да отстрани, да заличи, всяко нещо, което можеше да се изпречи между тях, и щом я докосна пак с ръце, отново се надигна от дълбините на утробата му гореща вълна и се разля по цялото му тяло. Лазар се нахвърли върху жена си с алчност, която все повече се разгаряше, колкото повече чувствуваше как младата жена се отдаваше в ръцете му. Усетил пламтящия й дъх върху лицето си, той цял се загуби в малките й ръце. Той я обичаше с тялото си толкова силно, колкото и с душата си.

Димитър Талев, „Преспанските камбани”

Кадър от филма "Иконостасът" (1969). Ани Спасова в ролята на Ния.