"Час-фик"

Настъпва неговият час. Часът на фикуса. Час-фик, обратен на час-пик.

       Когато движението спре, самоизчерпано. И шумовете се взаимозаглушат. И когато думите за заключат обратно в устата. Тогава. Една сянка, разклонена като сторък Буда в ъгъла до прозореца. Листата му, без да помръднат, протягат дълги, източени пръсти от зелено излъчване. И проникват дълбоко в кладенеца на съня, до самото дъно, където са напластени неизвестност връз неизвестност. 

Блага Димитрова, Лице

Личен архив. Един много, много, наистина много голям фикус,
Кадис, Испания.

Южноиспанският фикус от снимката е пълната противоположност на този, описан в романа и може би точно заради това, докато четях, изведнъж се сетих за него. Не е затворен между стените на някой апартамент, не е в саксия, на вечния си пост до прозореца. Дошъл от Австралия с една монахиня, вековен съсед на океана, той е толкова огромен и величествен, че трябваше да стигна до сами бордюра на тротоара, за да успеем с обектива да го обхванем целия, или поне да се опитаме. 

И отново се заплетоха спомените и книгите...

© Христиана Бобева

A todos los que les interese esta publicación en castellano - la pueden encontrar aquí. 

Traducción del búlgaro: Cristiana Bobeva, todos los derechos reservados.

ANISA

Qué hermosa habitación en penumbra,
la nuestra
a las doce de la mañana.

Mi ropa
colgada de cualquier
forma sobre tu bicicleta.

Palabras
provocadas por el tacto.
Mandíbulas y humo.

Nuestras voces, una a una.

Juan Antonio Bernier, Árboles con tronco pintado de blanco

Luis Vidal, Habitación roja con bicicleta, óleo sobre tela.

La ventana, el estante,

gramáticas de lenguas que anidaron en nuestro corazón.

Cuadernos casi enteros consagrados

a la búsqueda humilde

de una sola verdad,

distinta a cada instante, 

negándose a sí misma. 

La mesa, el lapicero,

la música mostrando el camino a seguir,

el bosque en que perderse

donde la casa roja

Juan Antonio Bernier, Así procede el pájaro

Vuelvo a las lecturas también en castellano. Es que durante un largo período podía leer sólo en búlgaro, sólo a Blaga Dimitrova. Hoy en el mercado de libros antiguos conseguí otra novela suya, Лице (en español: Cara). Los lectores de la sección búlgara del blog ya la conocerán muy pronto. Pero, por casualidad, en una librería de literatura búlgara, me encontré con la pequeña antología de dos poemarios - La filosofía y dos gorriones* - de Juan. Con mis compañeros de la carrera de Letras Hispánicas lo conocemos así y tuvimos el honor de tener a este poeta cordobés como lector en unas clases sobre La Generación del ´50 de las que me iba sin ganas, pero feliz. Ahora sólo queda que Juan vuelva a Sofía porque el libro necesita con urgencia su firma. 

*Todos los poemas del libro van con una traducción al búlgaro, gracias a nuestra querida catedrática de Literatura hispanoamericana, Liliana Tabakova. Edita Жанет 45, 2014.

© Cristiana Bobeva

"И любовта ни сякаш по е свята..." *

Този откъс те хваща за гърлото и не те пуска, дълго отеква в теб горчивата му поезия.

***
Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечатала.
Твоята любов ми е нужна, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.
Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.
Ще преглътна стипчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.
Самообречен на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам - само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.
Далечината - моя равностойна съперница. Сама идвам и сама ще си отида. 

Блага Димитрова, Отклонение

* Заглавието е цитат от стихотворение на Димчо Дебелянов - "Аз искам да те помня все така".

"Към тебе..."

         Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна. Винаги ти беше в мене една липса, по-осезаема от всяко присъствие. 

          Осъмвам в твоите очи. Те ме откриват наново и цяла ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: наново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене. Възвисена, нова, непредвидена - себе си откривам като далечна звезда. 

Блага Димитрова, Отклонение

Благата любов

Усещането, което предават романите на Блага Димитрова, не може да се опише с думи. И въпреки това ти се иска да го споделиш с другите, макар малко неточно, да го назовеш. А то е особено - наситено, понякога крайно - тревога, безнадежност, уют, нежност, благост... Както би казал Гарсия Маркес, "ритъмът на дишане", вдъхнат от тази така обична писателка, ми е най-скъп. А любовните ѝ картини, тези на съкровена близост, те могат само да се изживеят... 

Та така... Тук можете да прочетете едно кратко спречкване между Неда и Боян, което обаче много преживявах. След това, за да премахнем поне малко от горчилката, идва ред на..., на един бисер, разбира се, в най-красивия смисъл на думата.

© Христиана Бобева

***

- Ела си у дома! - каза ти тихо, без да пускаш книгата.

Теглейки книгата, произнесох на висок глас:

- Мисля, че друго не съм забравила!

- Забравила си уговорката: десет дни!

- И шест ми стигат! - Посочих, че ми е дошло до веждите.

Тогава ти изрече злъчно:

- Десет дни за необходими!

- За какво?

- Да се излекуваме окончателно един от друг!

След колебливо мълчание, процедих през зъби:

- Добре! Щом трябва да глътна цялата горчива доза!

И се върнах на тавана. Врязах с нокът още една чертица на станата. Ти задърпа ръката ми:

- Тоя ден не се брои!

- Един сърдит ден!

- Дължим си един ден, запомни! Един изгубен ден!

      Ето го нашият ден! Цели 17 години бе узрявал, за да падне в шепите ни като сочен плод. Би било неблагодарност към случая да го изтървем и стъпчем. Този ден ни принадлежи. Би ни проклел, ако се съпротивляваме на слънцето му. Колко дълъг и мрачен бе тунелът от тежки дни, извеждащ до светлината на тоя ден. На всички минали дни, на всички свои дни прощавам заради единствения ден на срещата с тебе.

----------------------------------------------

[...] Тъмнината се сгъстяваше. Стените изчезваха. Нашата стая-люлка се откъсваше от земята и се понасяше в безпределността. Аз идвах към тебе. Първо изгряваше голото ми рамо. Излизах от тъмнината, а светех цяла. Обицата на новия месец, окачена на ухото ми. Облечени само в лунна светлина, удивени един от друг, заставахме пред вечното първооткритие на влюбените. Твоят пулс като чук удряше гърдите ми. В отговор отекваха тихи звездни експлозии в погледа ми. Полумесецът котешки пълзеше по покрива, надничаше през пролуките, за да ни даде да се видим осветени през различни ъгли, отвред, цели позлатени. И да не може да се забравим. Ние се виждахме отразени в очите си, красиви един за друг и за никого освен нас. А това е най-високият връх на човешка красота. Люлеехме се в обърната мрежа от звезди. И заспивахме с преплетени тела. И сънищата ни се смесваха. 

Блага Димитрова, Отклонение

"Само ти в света..."

     Все по-често отклоняваш очи от пътя към моето лице. С повод и без повод. Търсиш отпечатъци от пръстите на времето по лицето ми. Сваляш черните очила. Виждаш ме едновременно в днешния ми облик: със загара от слънцето и от живота, с тънка мрежа бръчки около устата като следи от буйния ми смях - вълнисти следи от смеха, които сега звучат тъжно. И върху мургавия, поизносен фон на това лице - моето някогашно младо, бяло, още търсещо своя днешен израз лице. Пред погледа ти се наслагват едновременно всички мои образи, които само ти в света можеш да съзреш: лицето ми при светкавиците, при първата ни среща, след първата целувка, днес при изненадата на срещата с тебе, утре през новите вълни от бръчки, след години, когато никой не би ме вече познал, дори и ти...

Блага Димитрова, Отклонение

Кадър от едноименния филм (1967),
с Иван Андонов и Невена Коканова.

Целият минал живот...

Изумително е как, докато четеш, пред теб се разкриват връзки между книги, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. Сравнително наскоро публикувах тук един прекрасен и кратичък цитат от Златната Роза на К. Паустовски - "Теория за вероятността". И ето че вчера, в Отклонение на Блага Димитрова, попаднах на обяснение на същата "теория", само че малко по-разгърнато:

© Христиана Бобева

***

[...] В тоя миг проблясък ти съзираш като при щракване на магнезий цялата нелепица - ето защо така трескаво си бързал днес и вчера, и през миналите дни, и през миналите години. И защо така си дърпал лоста на скоростите. И защо жаждата - твоята и на мотора - те е довела тъкмо до това пепелище. Аз също осъзнавам сляпата връзка на нещата - защо съм станала днес така рано, преди росата, и вчера също, и през всички прашни дни в живота си, и защо държа с такъв трепет тънкия скалпел в ръка, и защо така упорно съм настоявала да копаят тая безнадеждна на вид могила сред тая пустинна равнина.

Блага Димитрова, Отклонение

Част от корицата на романа,
Издателска къща Хермес, 2014.

Игривият случай

[...] Закъсненията, липсата на механизирана точност, нарушенията в дневното ни разписание са благоприятна почва за проява на фантаста случай. В тая все още незаробена от точността страна стъпките ти ненадейно могат да се натъкнат на някаква причудлива негова игра. А кой знае, може би тъкмо свободната игра на случая е живецът на съществуването.

Блага Димитрова, Отклонение

Del amor

Hace unos días enré en una librería buscando la novela de Blaga Dimitrova - para mí la más distinguida escritora búlgara - que se acababa de reeditar. La encontré pero antes de irme, fui a la sección de libros en inglés, por si había algo de Faulkner. Entre toda la ciencia-ficción amontonada en el mostrador, se escondía una edición preciosísima de Del amor y otros demonios (en versión original) de García Márquez. Me la llevé, por supuesto. Bueno, al principio no del todo, porque pagué la cuenta pero me olvidé de los libros. El chico de la librería salió corriendo detrás de mí y yo ni me había dado cuenta. En fin, después de esta confesión, dejo al estimado lector con uno de los momentos más hermosos del libro, tan íntimo, tan tierno que nos olvidamos de las rejas de la celda.

© Cristiana Bobeva

***

Algo se movió en el corazón de Sierva María, pues quiso oír el verso de nuevo. Él lo repitió, y esta vez siguió de largo, con voz intensa y bien articulada, hasta el último de los cuarenta sonetos del caballero de amor y de armas, don Garcilaso de la Vega, muerto en la flor de la edad por una pedrada de guerra.

Cuando terminó, Cayetano tomó la mano de Sierva María y la puso sobre su corazón. Ella sintió dentro el fragor de su tormenta.

«Siempre estoy así», dijo él.

Y sin darle tiempo al pánico se liberó de la materia turbia que le impedía vivir. Le confesó que no tenía un instante sin pensar en ella, que cuanto comía y bebía tenía el sabor de ella, que la vida era ella a toda hora y en todas partes, como sólo Dios tenía el derecho y el poder de serlo, y que el gozo supremo de su corazón sería morirse con ella. Siguió hablándole sin mirarla, con la misma fluidez y el calor con que recitaba, hasta que tuvo la impresión de que Sierva María se había dormido. Pero estaba despierta, fijos en él sus ojos de cierva azorada. Apenas se atrevió a preguntar:

«¿ Y ahora?»

«Ahora nada», dijo él. «Me basta con que lo sepas».

No pudo seguir. Llorando en silencio pasó su brazo por debajo de la cabeza de ella para que le sirviera de almohada, y ella se enroscó en su costado. Permanecieron así, sin dormir, sin hablar, hasta que empezaron a cantar los gallos, y él tuvo que apurarse para llegar a tiempo a la misa de cinco. Antes que se fuera, Sierva María le regaló el precioso collar de Oddúa: dieciocho pulgadas de cuentas de nacar y coral.

El pánico había sido reemplazado por la zozobra del corazón. Delaura no tenía sosiego, hacía las cosas de cualquier modo, flotaba, hasta la hora feliz en que huía del hospital para ver a Sierva María. Llegaba jadeando a la celda ensopado por las lluvias perpetuas, y ella lo esperaba con tal ansiedad que la sola sonrisa de él le devolvía el aliento. Una noche fue ella quien tomó la iniciativa con los versos que aprendía de tanto oírlos. «Cuando me paro a contemplar mi estado y a ver los pasos por donde me has traído», recitó. Y preguntó con picardía:

«¿Cómo sigue?»

«Yo acabaré, que me entregué sin arte a quien sabrá perderme y acabarme», dijo él.

Ella lo repitió con la misma ternura, y continuaron así hasta el final del libro, saltando versos, pervirtiendo y tergiversando los sonetos por conveniencia, jugueteando con ellos a su antojo con un dominio de dueños. Se durmieron de cansancio. La guardiana entró con el desayuno a las cinco, en medio de la algazara de los gallos, y ambos despertaron asustados. Se les paró la vida. La vigilante puso el desayuno en la mesa, hizo una inspección de rutina con el farol, y salió sin ver a Cayetano en la cama.

«Lucifer es un bicho», se burló él cuando recobró el aire. «También a mí me ha vuelto invisible».

Gabriel García Márquez, Del amor y otros demonios

Eliza Triana y Pablo Derqui en la adaptación cinematográfica
de la novela (Costa Rica, 2010).

 

Неведоми са пътищата Божии от сладостта към Благостта

[...] Имаше много красиви очи. В мига, когато замахваше, в мига, когато даваше някоя безчовечна заповед, очите му намираха очите на жертвата, целите - две големи, влажни зеници, в които на бавни кръгове се топеше топла, кафява захар, упояващи като очите на змията върху птицата, но с повече топлина, повече нежност, повече любов. А и обичаше да разказва за себе си, изброяваше деянията си в пълни подробности, гласът му беше равен, хипнотизиращ, ръцете му правеха бавни хоризонтални движения във въздуха, не обяснителни, а поддържащи ритъма на разказа, понякога докосваше събеседника си, събеседникът оставаше прилепен в разтопената захар на погледа, сред топли вълни, между ужаса, че не може да избяга и ужаса, че не иска да избяга - и така растеше името на Мустафа Йозал.

Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

На Полуострова на монасите

    От целия път до там помнеше само обувките си. Полуостровът на монасите влизаше в небето, така го запомни - извисен над облаците, над морето по-синьо от небе, над микроскопичните лодки, в които хората пътуваха по делата си. А себе си запомни малък, като мравка, твърд отвън, а отвътре кашав, приведен винаги - и не научи нищо. И всичките му движения там му изглеждаха прекомерни, не на място, самият беше винаги не на място, излишен, и гласът му преувеличен, дори когато рядко отвореше уста да произнесе нещо, пресявайки го през фъфленето си, му се струваше, че отеква, нахално като крясък. И все му се искаше да изчезне, пъпка върху лицето на земята. 

[...]

     Но там, на Полуострова на монасите, дори талантът не му помогна. Защото не само ръката му беше точна и стабилна, но и паметта на очите му се оказа толкова силна, че можеше да преписва и от други езици, и от други азбуки - от гръцки например, или грузински. И му излезе славата, че научава всякакви езици, нищо че постоянно е прегърбен от скромност. И в заглавните букви показваше голямо майсторство, знаейки кога трябва да има змийска глава и кога птичи клюн, и кога лозова клонка в украсата, като това зависеше не само от формата на буквата, но и от писаното след нея. Нищо обаче не можеше да го отклони от мравешкото му упорство да не присъства, да не вижда със зачервените си очи по-надалеч от ръката си. И в себе си се скри, и в себе си изчезна, и не погледна навън, заинатен като камък, дотам отиде и остана, и се върна, и нищо не видя, загледан в обувките си.
 

Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

Mанастирът "Симонопетра" в Света Гора.

Една неделя...

Четох аз за странни дни, за събаряния на разни неща и... разлях една чаша вино, без да се счупи. Каква поличба е това? Този роман те обърква, оставя те без дъх, зашеметява те с бързата смяна на картините си. И макар всичко да изглежда съвсем битово (в най-хубавия смисъл на думата), от дълбините му, от съчетанието на думите, прозира особена, силна магия...

© Христиана Бобева

***

[...] помисли Йована и се събуди в една неделя, която започна накриво. Първо с някакви птици, които крещяха, невидими сред листата на дърветата, едни и същи непонятни думи като имена, изречени наопаки. С животни, които се инатяха, запираха се или внезапно се извръщаха и си показваха зъбите. С множество псувни по нанагорнищата и опаки светкавични шамари по бузите на деца, които не ги заслужаваха. В къщата Йована се блъскаше в ъглите на мебелите и нещата падаха от ръцете ѝ. Така чаши се чупеха на добро и сол се разсипваше на лошо, и на двора плитките ѝ се закачаха в ниските клони на ябълката без никакво обяснение. А привечер се намери да върви след него без пътека покрай реката, направо през сухите треви, които дращеха краката ѝ, високо под полите. Раменете му преграждаха погледа ѝ и усети, че се опитва да стъпва в стъпките му, все едно газеха сняг. Спряха на едно място, където реката се беше отдръпнала в жегата, оставайки им част от леглото си. В далечината още се виждаха къщите на селото и мостът върху скелето си, почти готов. Беше от тези мостове, които не ги крепи никаква опора, а само собствената им тежест и съвършенството на дъгата. Още една дъга плуваше в небето - луната, която изгряваше като вежда над сляпо око и нищо не осветяваше. И в полумрака най-сетне научи тежестта му - точно толкова голяма, че да може да я понесе. Беше един нож, който излекува една рана. Със зъбите му върху шията ѝ и дъхът му - толкова хаплив, че приличаше на шепот, докато мъхнатият огън я изпълваше на все по-дълбоки тласъци, чак до онзи взрив, който ги отхвърли и двамата встрани, вкопчени, и реката преля с една единствена вълна и ги измокри до кости. Всичко наоколо - жаби, щурци - беше замлъкнало и отведнъж започна да крещи остро, учестено. Отдалече се чуваха човешки викове и лай на кучета, мъжът беше скочил и тичаше към селото, увивайки пояса си, мостът беше паднал, няколко къщи горяха и уплашени човешки сенки се щураха между тях. Никой, когато се върна, не забеляза отсъствието ѝ, нито измокрените ѝ дрехи, нито усмивката ѝ, която режеше по равно щастието и нещастието, в цялата настъпила паника, която последва голямото земетресение на 1831 година. 

 Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

"Теория за вероятността"

Библиотеката на село, подредена от три поколения читатели, крие съкровища. Едно от тях e томчето със събрани съчинения на Константин Паустовки "Златната роза", кръстено на едноименната повест. Не съм я завършила, но вече имам няколко набелязани откъса, които още се чудя как да обединя. Този тук обаче е по-специален - съвсем кратичък, но толкова прекрасен. Първото нещо, което исках да направя е да му открия подходяща снимка или рисунка. Доста се порових и не можах да си харесам нищо. И тогава изведнъж се сетих за Амели и Нинó.

© Христиана Бобева

***

По пресечките на стотици пътища хората се сблъскват случайно, без да знаят, че целият им минал живот е бил само подготовка за тази среща. Теория за вероятността. По отношение на човешките сърца.

Константин Паустовски, Златната роза

Кадър от филма "Невероятната история на Амели Пулен"

Ако това ви е харесало, прочетете и "Целият минал живот".

На село...

На село ми се дочете "Железният светилник", първия от четирите романа в поредицата. Признавам си, че в училище прочетох само няколко откъса, колкото да не е без хич. Часовете по литература, макар и необходими, не запалиха у мен интереса към Талев. На село обаче е съвсем, съвсем друго. Там, когато ти трябва почивка от брането на ябълки, се настаняваш на слънчевата веранда, с книга. И е толкова хубаво! Ето това е истинското четене - нужда на съзнанието, която се ражда от всичко, което го заобикаля.

И така..., с голямо удоволствие и поклон пред Димитър Талев, си позволявам да публикувам тук един откъс. Не мога да ви опиша колко много ми харесва!

© Христиана Бобева

***

      Султана, внуката му, го помнеше — тя беше на шест години, когато умря хаджи Серафим. Тя остана самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии. Или може би от люти, отровни сокове, които бе всмукало то с корените си. Тя цъфтеше на самия връх на това дърво, хранена и от благи, животворни сокове, събрала в себе си всичките му жизнени сили, родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и засилил загасващия му живот. Султана помнеше само дядо си, но познаваше живота и на баща си, и на прадядо си Огнен, и на прапрадядо си Марко; познаваше майка си и всичките си баби и прабаби, познаваше живота им, макар само по спомени и сказни. Тя носеше в паметта си техни образи, техният живот беше неин собствен опит и нейна мъдрост, а това, което беше заличено в спомена, допълваше го гласът на кръвта. Султана се държеше здраво за дървото, на което бе израснала като последен цвят и плод, и беше може би по-жизнена от него, събрала в себе си всичките му сили. (Първа част - Хаджи Серафимовата внука, глава VIII)

Димитър Талев, Железният светилник

Личен архив.

La telaraña de los recuerdos

Es muy extraña la manera en la que se entretejen los recuerdos.

Primero vino el del primer poemario de Federico García Lorca: Libro de poemas. Aquí he publicado varias de las obras que incluye: "Elegía a Doña Juana la Loca", "Canción oriental" y "Lluvia". Una amiga me regaló para el cumple anterior una selección bilingüe en castellano e inglés. Para el último trabajo de curso de literatura española (del siglo XX), trabajé con cinco de sus poemas, todos protagonizados por mujeres. Buscando crítica literaria, me pareció que a ningún estudioso le habían interesado los primeros poemas del granadino, o, lo que es más probable, yo no supe dónde y cómo buscar información. Por eso tuve que hacer el análisis sola. Fue una experiencia sumamente difícil, pero también enriquecedora, porque me resultaba imposible trabajar sobre un autor tan querido sin volverme demasiado subjetiva. Sin embargo, al final el trabajo quedó bien y me gradué en la asignatura de la mano del poeta que más quiero en las Letras españolas.

Pues bien, me puse a hojear dicho libro para publicar aquí otro de sus poemas y me encontré con "Una campana". Pensando en qué imágen ponerle, de repente se me apareció la de una de las campanas de la torre de la Catedral de Cádiz, a la que me subí un mes antes de partir. Aquí les dejo el resultado:

© Cristiana Bobeva

Una campana

Octubre de 1920

Una campana serena,
crucificada en su ritmo,
define a la mañana
con peluca de niebla
y arroyos de lágrimas.
Mi viejo chopo,
turbio de ruiseñores,
esperaba
poner entre las hierbas
sus ramas
mucho antes que el otoño
lo dorara.
Pero los puntales
de mis miradas
lo sostenían.
¡Viejo chopo, aguarda!
¿No sientes la madera
de mi amor desgarrada?
Tiéndete en la pradera
cuando cruja mi alma,
que un vendaval de besos
y palabras
ha dejado rendida,
lacerada. 

Federico García Lorca

Archivo personal.

Съкровено II

А колко сме обикаляли по книжарниците за антология с българските символити, и по-специално Николай Лилиев... Сега сигурно има подобно издание, но тогава ни гледаха като паднали от Марс и лаконично ни отговаряха "НЕ!". Въпреки стъписаните и не особено учтиви продавачки, предизвикващи възмущение у мен (тогава и сега), като се замисля, това е толкова красив и скъпоценен детски спомен - в търсене на Лилиев, с мама.

© Христиана Бобева

Ловци на бисери
 

Морската пяна трепери,

къдрят се леки бразди

с бодрия рог на зората.

Будно око над морето,

фар на света, затрепти:

бялата утрин се ражда.

Падайте, бисери чудни,

бели звезди на небето,

в тия зелени води!

Кораби сънни се носят,

острови сини цъфтят,

пеят крилати моряци.

Ново небе се издига,

вият се шумни лози,

никнат градини безкрайни.

Моите лодки минават,

в техните мрежи тежат

гроздове чудни от бисер —

падайте, бели звезди!

Николай Лилиев

 

Съкровено I

Любовта към един или друг поет понякога се предава по наследство. Когато бях малка, не се разделях със стихосбирките на Пейо Яворов. Майка ми ми беше казвала, че той и Николай Лилиев са любимите ѝ поети, и аз исках да чета това, което мама харесва. Много горда ѝ споделях, че Яворов е любимият ми поет и, за да ѝ го докажа, рецитирах "Стон", научено наизуст с такова желание...

© Христиана Бобева

   

Стон 

 На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

Пейо Яворов

Las biografías...

     Esta es mi primera publicación personal en el blog... 

    El caso es que estoy leyendo Gabriel García Márquez: Una vida del hispanista inglés Gerald Martin. Me compré el libro hace más de dos años. Empecé a leerlo y dentro de unas cuantas páginas lo dejé, casi agobiada, con la decepción tan amarga que deja un libro nuevo que no cumple con nuestras expectativas. Varias veces intenté retomar su lectura pero el resultado fue siempre el mismo. Me pregunto por qué esta vez me gusta tanto y es casi como si estuviera leyendo otro libro.  

     En el prefacio Martin cuenta que García Márquez no estaba muy entusiasmado en que le elaborasen una biografía: "¿Por qué quieres escribir una biografía si las biografías significan la muerte? Además, no vas a poder decir todo lo que quieres" a lo que Gerald Martin le respondió que "lo publicaría en la segunda edición después de su muerte" y añade: "eso, en vez de enajenarlo, le gustó." 

      ¿Será por eso que puedo leerlo justo ahora, apenas unos meses después de la horrible mañana en la que encendí el portátil y el sinfín de artículos - comunicando la muerte del que me formó como lectora en castellano - se me echó encima? A lo mejor sí, a lo mejor tendré más respuestas mientras voy avanzando. Quizá las biografías son un intento más de llenar, por lo menos un poco, el vacío que deja un escritor al fallecer - en el mundo, en los corazones de los lectores. Leemos y releemos su obra, sí, pero tenemos una pequeña parte de él también allí, en su biografía, en el relato de quien que le dedicó la mitad de su vida.

 

© Cristiana Bobeva

El maestro García Márquez con su biógrafo, Gerald Martin.

Първата ми лична публикация, преведена на български, можете да прочетете тук.

Tea glasses are not that fragile...

… Late in the afternoon, Auntie Zeliha stepped outside into the garden. Not wanting to enter the house, Aram had been waiting there for hours, having long since finished smoking all his cigars.

"I brought you tea," she said. The spring breeze caressed their faces, carrying from far and wide the sundry smells of the sea, growing grass, and the yet-to-blossom almond flowers of Istanbul.

"Thank you, my love," Aram replied. ""What a lovely tea glass."

"Do you like it?" Auntie Zeliha rotated the tea glass in her hand as her face brightened with recognition. "This is so bizarre. You know what I've realized just now? I bought this set twenty years ago. So strange!"

"What is so strange?" Aram asked, feeling at that moment a drop of rain.

"Nothing," Auntie Zeliha said, her voice lowering. "It's just that I never believed they could survive this long. I always feared they would break so easily, but I guess they live to tell the tale, after all. Even tea glasses do!"

  

Elif Shafak, The bastard of Istanbul