"Вече не се боях от огъня..."

Тогава прегръдката на Влад се разяри, мина отвъд мислимата сила. Отворих очи, уплашени от щастието. През рехавите стебла видях високите вълни на хребетите да се издигат и спадат, сякаш планината се разкамени, оживя и се развълнува като море. Ние лежахме върху опадалите, още топли листа като върху недоизтлели въглени. Бях нестинарка. Неговото сърце до гърдите ми биеше в някакъв обреден, ускорен, древен ритъм. Вече не се боях от огъня, защото самата бях огън.

Ако за такава узряла необходимост на двама ни един от друг, ако за такава надхвърлила предела сила на чувството е била нужна изневяра, аз я приемах. Добре дошла, моя мъка, щом чрез тебе достигам радостта! Благославям те, моя ревност и омраза, щом чрез тебе любовта ми става безгранична! Здрависвам те, моя смърт, щом чрез тебе осезавам живота!

В мене се надигна някакво ново дихание, което помете като суха шума изветрелите ми страхове, съмнения, задръжки, зависимости от думи и случайности, от вещи, които не притежавах, смешни разсъждения. Аз прозрях една проста истина:

Всичко може да разделя мъжа от жената и всичко може да свързва мъжа с жената, когато се обичат. Дори онова, което най-тясно ги свързва, може да ги раздели. И дори онова, което най-рязко ги разделя, може още по-здраво да ги свърже. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

"Noche de luna llena..."

La ambigua claridad del satélite, trastornando las perspectivas, puebla de duendes la llanura. Son las noches de las pequeñas cosas que de lejos se ven enormes, de las distancias incalculables, de las formas disparatadas. De las sombras blancas apostadas al pie de los árboles, de los jinetes misteriosos, inmóviles en los claros de sabana, que desaparecen de pronto cuando alguien se queda mirándolos. Noches de viajar «con el escalofrío de capotera y la Magnífica en los labios» — según decía Pajarote —. Noches alucinantes en que hasta las bestias duermen inquietas.
 
[...]

  

Las almas en pena que recorren sus malos pasos por los sitios donde los dieron; la Llorona, fantasma de las orillas de los ríos, caños o remansos, y cuyos lamentos se oyen a leguas de distancia; las ánimas que rezan a coro, con un rumor de enjambres, en la callada soledad de las matas, en los claros de luna de los calveros, y el Ánima Sola, que silba al caminante para arrancarle un padrenuestro, porque es el alma más necesitada del Purgatorio; la Sayona, hermosa enlutada, escarmiento de los mujeriegos trasnochadores, que les sale al paso, les dice: «Sígueme», y de pronto se vuelve y les muestra la horrible dentadura fosforescente, y las piaras de cerdos negros que Mandinga arrea por delante del viajero, y las otras mil formas bajo las cuales se presenta, todo se le había aparecido a Pajarote.

Rómulo Gallegos, Doña Bárbara

La Nirvana de «Tzinacán, mago de la pirámide de Qaholom»

    Entonces ocurrió lo que no puedo olvidar ni comunicar. Ocurrió la unión con la divinidad, con el universo (no sé si estas palabras difieren). El éxtasis no repite sus símbolos: hay quien ha visto a Dios en un resplandor, hay quien lo ha percibido en una espada o en los círculos de una rosa. Yo vi una Rueda altísima, que no estaba delante de mis ojos, ni detrás, ni a los lados, sino en todas partes, a un tiempo. Esa Rueda estaba hecha de agua, pero también de fuego, y era (aunque se veía el borde) infinita. Entretejidas, la formaban todas las cosas que serán, que son y que fueron, y yo era una de las hebras de esa trama total, y Pedro de Alvarado, que me dio tormento, era otra. Ahí estaban las causas y los efectos, y me bastaba ver esa Rueda para entenderlo todo, sin fin. ¡Oh dicha de entender, mayor que la de imaginar o la de sentir! Vi el universo y vi los íntimos designios del universo. Vi los orígenes que narra el Libro del Común. Vi las montañas que surgieron del agua, vi los primeros hombres de palo, vi las tinajas que se volvieron contra los hombres, vi los perros que les destrozaron las caras. Vi el dios sin cara que hay detrás de los dioses. Vi infinitos procesos que formaban una sola felicidad, y, entendiéndolo todo, alcancé también a entender la escriturad del tigre.  

     Es una fórmula de catorce palabras casuales (que parecen casuales), y me bastaría decirla en voz alta para ser todopoderoso. Me bastaría decirla para abolir esta cárcel de piedra, para que el día entrara en mi noche, para ser joven, para ser inmortal, para que el tigre destrozara a Alvarado, para sumir el santo cuchillo en pechos españoles, para reconstruir la pirámide, para reconstruir el imperio. Cuarenta sílabas, catorce palabras, y yo, Tzinacán, regiría las tierras que rigió Moctezuma. Pero yo sé que nunca diré esas palabras, porque ya no me acuerdo de Tzinacán.  

     Que muera conmigo el misterio que está escrito en los tigres. Quien ha entrevisto el universo, quien ha entrevisto los ardientes designios del universo, no puede pensar en un hombre, en sus triviales dichas o desventuras, aunque ese hombre sea él. Ese hombre ha sido él, y ahora no le importa. Qué le importa la suerte de aquel otro, qué le importa la nación de aquel otro, si él, ahora, es nadie. Por eso no pronuncio la fórmula, por eso dejo que me olviden los días, acostado en la oscuridad.

Jorge Luis Borges, El Aleph,
"La escritura de Dios"

 

Двама...

         Да минеш по улиците на непознат град редом до любимо рамо! Вървиш като замаян и сляп, а виждаш неща, които никога не би открил, ако бъдеш сам. Двама потъват незабележими, разтварят се в бързея на човешката река, сливат се с нейните неритмични вълни. И в същото време двамата са напълно изолирани, свободни, неуязвими от чужди погледи и помисли, самопогълнати, рамо до рамо. Съвсем сами — сред безброя. Хвърлят разсеяни и къси погледи наоколо, загледани навътре в радостта си, съсредоточени изцяло в самите тях. Така през себе си виждат истинската усмивка на света, улавят живеца му в собствените си затуптели сърца, откриват в любимия поглед пълната красота на живота. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

 

El espíritu mozárabe de Andalucía...

[...] Escribía con lenta seguridad, de derecha a izquierda; el ejercicio de formar silogismos y de eslabonar vastos párrafos no le impedía sentir, como un bienestar, la fresca y honda casa que lo rodeaba. En el fondo de la siesta se enronquecían amorosas palomas; de algún patio invisible se elevaba el rumor de la fuente; algo en la carne de Averroes, cuyos antepasados procedían de los desiertos árabes, agradecía la constancia del agua. Abajo estaban los jardines, la huerta; abajo, el atareado Guadalquivir y después la querida ciudad de Córdoba, no menos clara que Bagdad o que el Cairo, como un complejo y delicado instrumento, y alrededor (esto Averroes lo sentía también) se dilataba hacia el confín la tierra de España, en la que hay pocas cosas, pero donde cada una parece estar de un modo sustantivo y eterno.

 Jorge Luis Borges, El Aleph,

"La busca de Averroes"

Los jardines de El Alcázar de Córdoba.

Случайността... съществува ли?

[...] Случаят е най-големият шегобиец на света. Когато търсиш някого с цялото си внимание, не можеш да го откриеш. А когато съвсем не очакваш да го срещнеш, дори когато престанеш да мислиш за него, той изведнъж изниква край тебе. Случаят обича да си играе на криеница и да изскочи тъкмо когато най-малко му се надяваш. 

 

 Блага Димитрова, Пътуване към себе си

Кадър от филма "Знак на съдбата"
с Кейт Бекинсейл и Джон Кюсак

"Farewell, farewell! One kiss, and I'll descend."

ROMEO AND JULIET 

ACT III.

SCENE V. Capulet's orchard.

Enter ROMEO and JULIET above, at the window:

JULIET

Wilt thou be gone? it is not yet near day:

It was the nightingale, and not the lark,

That pierced the fearful hollow of thine ear;

Nightly she sings on yon pomegranate-tree:

Believe me, love, it was the nightingale.

ROMEO

It was the lark, the herald of the morn,

No nightingale: look, love, what envious streaks

Do lace the severing clouds in yonder east:

Night's candles are burnt out, and jocund day

Stands tiptoe on the misty mountain tops.

I must be gone and live, or stay and die.

JULIET

Yon light is not day-light, I know it, I:

It is some meteor that the sun exhales,

To be to thee this night a torch-bearer,

And light thee on thy way to Mantua:

Therefore stay yet; thou need'st not to be gone.

ROMEO

Let me be ta'en, let me be put to death;

I am content, so thou wilt have it so.

I'll say yon grey is not the morning's eye,

'Tis but the pale reflex of Cynthia's brow;

Nor that is not the lark, whose notes do beat

The vaulty heaven so high above our heads:

I have more care to stay than will to go:

Come, death, and welcome! Juliet wills it so.

How is't, my soul? let's talk; it is not day.

JULIET

It is, it is: hie hence, be gone, away!

It is the lark that sings so out of tune,

Straining harsh discords and unpleasing sharps.

Some say the lark makes sweet division;

This doth not so, for she divideth us:

Some say the lark and loathed toad change eyes,

O, now I would they had changed voices too!

Since arm from arm that voice doth us affray,

Hunting thee hence with hunt's-up to the day,

O, now be gone; more light and light it grows.

ROMEO

More light and light; more dark and dark our woes!

Enter Nurse to the chamber.

Nurse

Madam!

JULIET

Nurse?

Nurse

Your lady mother is coming to your chamber:

The day is broke; be wary, look about.

Exit

JULIET

Then, window, let day in, and let life out.

ROMEO

Farewell, farewell! One kiss, and I'll descend.

He goeth down.

William Shakespeare

¡Descanse en paz!

In memoriam 

Francisco Sánchez Gómez, alias Paco de Lucía

(1947-2014)

В памет на Франсиско Санчес Гомес, 

по-познат като Пако де Лусиа 

(1947-2014)

Почивай в мир!

"За любовта"

Като гора душата своя крие,

изправена високо над балкана.

Ще ми покаже своята магия,

но иска аз заложник да ѝ стана.

Като небе далечно е безкрайна,

което под звездите се синее.
Ще ми открие нежната си тайна,

но иска винаги да съм при нея.

Като в море - при нея всичко има,

което няма и всемира даже.

Ще ми покаже красота незрима,

но иска от брега да се откажа.

Като земя е тя - от пръст, от време,

която много надалече свети.

Ще позволи аз всичко да си взема,

но иска да ѝ дам затуй сърцето.

Гора, Небе, Море, Земя... Всемира

в една усмивка топла е пред мене.

Какво ли ми остава да избирам?

Аз притежавам цялата вселена.

Евтим Евтимов

На тръгване... / Al partir...

Никаква скорост, никакъв външен тласък не могат да те изтръгнат от мястото, където е пуснало корен сърцето ти. Не ти, а някакво чуждо тяло се носи шеметно по пътя. Ти издалеч го наблюдаваш с почуда: ти ли си това? И продължаваш да вирееш на единственото свое място в света, макар каменисто и пустинно. Гледаш крайпътните дървета с разбиране. И ти си едно от тях. Пътят минава край тебе. А ти стоиш на старото си място и само от корена на сърцето си можеш да пиеш сокове, за да се разлистваш, да протягаш клони към слънцето и да даваш плод. 

 ***

Ninguna velocidad, ningún empuje exterior te puede desarraigar del lugar donde tu corazón ha echo raíces. No tú, sino un cuerpo extraño viaja frenéticamente por el camino. Desde lejos tú lo comtemplas con extrañeza: ¿este eres tú? Y sigues creciendo en el único lugar en el mundo que es tuyo de verdad, aunque sea pedregoso y desierto. Miras los árboles por el camino con comprensión. Tú también eres uno de ellos. El camino pasa delante de ti pero tú estás en tu antiguo lugar y sólo por la raíz de tu corazón puedes beber zumos para reverdecer, para estirar ramas hacia el Sol y dar fruto.

© Cristiana Bobeva, traducción al castellano

Блага Димитрова (Blaga Dimitrova), 
Пътуване към себе си (Viaje hacia sí mismo)

Личен архив. / Archivo personal.

"Роса"

Необясними, тъмни чудеса

природата сама ни обяснява.

В тревата грее сребърна роса,

която нежна светлина ни дава.

Звезда ли изгоряла е за нас,

че толкова гореща е душата?

Небето ли е плакало на глас,

поискало за тоя миг отплата?

Дали от сребърния млечен път

отронени сълзи сега това са,

нататък някъде да ни зоват,

където ветрове реки отнасят?

Не знам. Вървим по капки от роса,

тъй както нестинари по жарава.

Необясними, тъмни чудеса 

природата ни обяснява.

Дамян Дамянов

Със спомена, постигаме невъзможното... / Con el recuerdo logramos lo imposible...

     Връщах се непрестанно в спомена да доизживея набързо миналите мигове на оная нощ, недоизреченото, недоусетеното. При всяко ново спомняне всичко преживявах по новому, различно. Какво е споменът? Мислено спорех с Влад. Вече нищо не можех да помисля без негова вътрешна намеса. Той ми се надсмиваше, че пилея времето си в спомени. Аз му възразявах, че само човек има способност да изживява спомена. Това връщане във времето със свежестта на сегашния миг! Споменът е по-богато изживяване от самото преживяване. Той е абстрахиран от дреболиите, от обсадата на материалните спънки. В него остава същественото. Дори онова, което не сме забелязали в мига, кристализира в спомена. Какво друго освен паметта може да бъде свидетелство за стойността на нашия живот, на нашето собствено време? Мерилото за силата на изживяването е интензивността на спомена. Емоционалната памет е безсмъртието на миговете. Дори споменът става по-богат с чувство, разширен с нови нюанси на чувството. И това показва, че красивият миг не потъва в небитието, а расте, разклонява се като овощно дърво във времето. Един мирис може да извика цяла галактика от далечни трепети. Това е подвижният отпечатък на времето в нас. Само при любовта времето може да тече и обратно — в две посоки. Емоционалният спомен е връщането на невъзвратимите мигове. В трепета на спомена аз осъществявам невъзможното: обръщането на времето в обратна посока. Нека ме боли от спомена! Това е прераждането на времето в мене! Който има спомени, той не е живял празно. А човечеството дължи себе си на своите спомени.

***

     Volvía constantemente al recuerdo para vivir deprisa los momentos pasados de aquella noche, lo que no nos dijimos, lo que no sentimos. Con cada nuevo recuerdo revivía todo de una manera diferente, nueva. ¿Qué es el recuerdo? En mi pensamiento discutía con Vlad. Ya nada podía pensar sin su intervención interior. Él se burlaba de mí por desperdiciar mi tiempo en recuerdos. Yo le replicaba que sólo el hombre tiene la capacidad de revivir el recuerdo. ¡Esta vuelta atrás en el tiempo con la frescura del momento presente! El recuerdo es una experiencia más rica que la experiencia misma. Se abstrae de las pequeñeces, del asedio de los obstáculos materiales. En él queda la esencia. Aún lo que no habíamos notado en aquel momento, cristaliza en el recuerdo. Aparte de la memoria, ¿qué otra cosa es la afirmación del valor de nuestra vida, de nuestro propio tiempo? La medida de fuerza de la experiencia es la intensidad del recuerdo. La memoria emocional es la inmortalidad de los momentos. Hasta el recuerdo se vuelve más lleno de sentimiento, con nuevos matices del sentimiento. Y esto demuestra que el momento hermoso no se desvanece en el no-ser, sino que crece, se ramifica como un árbol frutal en el tiempo. Un olor puede llevarte a una galaxia enorme de lejanas conmociones. Esto es la huella movediza que el tiempo deja en nosotros. Sólo en el amor el tiempo puede transcurrir en las dos direcciones. El recuerdo emocional es la vuelta de los momentos que jamás volverán. En la conmoción del recuerdo yo hago lo imposible: una vuelta del tiempo en dirección contraria. ¡Que me duela el recuerdo! ¡Es el renacimiento del tiempo en mí! El que tenga recuerdos no ha vivido en vano. Y la humanidad debe su ser a sus recuerdos.

© Cristiana Bobeva, traducción al castellano

Блага Димитрова (Blaga Dimitrova),  

Пътуване към себе си (Viaje hacia sí mismo)

"8. San Miguel"

(GRANADA)

Se ven desde las barandas,
por el monte, monte, monte,
mulos y sombras de mulos
cargados de girasoles.

Sus ojos en las umbrías
se empañan de inmensa noche.
En los recodos del aire,
cruje la aurora salobre.

Un cielo de mulos blancos
cierra sus ojos de azogue
dando a la quieta penumbra
un final de corazones.
Y el agua se pone fría
para que nadie la toque.
Agua loca y descubierta
por el monte, monte, monte.

*

San Miguel lleno de encajes
en la alcoba de su torre,
enseña sus bellos muslos,
ceñidos por los faroles.

Arcángel domesticado
en el gesto de las doce,
finge una cólera dulce
de plumas y ruiseñores.
San Miguel canta en los vidrios;
efebo de tres mil noches,
fragante de agua colonia
y lejano de las flores.

*

El mar baila por la playa,
un poema de balcones.
Las orillas de la luna
pierden juncos, ganan voces.
Vienen manolas comiendo
semillas de girasoles,
los culos grandes y ocultos
como planetas de cobre.
Vienen altos caballeros
y damas de triste porte,
morenas por la nostalgia
de un ayer de ruiseñores.
Y el obispo de Manila,
ciego de azafrán y pobre,
dice misa con dos filos
para mujeres y hombres.

*

San Miguel se estaba quieto
en la alcoba de su torre,
con las enaguas cuajadas
de espejitos y entredoses.

San Miguel, rey de los globos
y de los números nones,
en el primor berberisco
de gritos y miradores.

Federico García Lorca, Romancero gitano

Madrid, 1928
El dibujo es del poeta.

"Lluvia"

La lluvia tiene un vago secreto de ternura,
algo de soñolencia resignada y amable,
una música humilde se despierta con ella
que hace vibrar el alma dormida del paisaje.

Es un besar azul que recibe la Tierra,
el mito primitivo que vuelve a realizarse.
El contacto ya frío de cielo y tierra viejos
con una mansedumbre de atardecer constante.

Es la aurora del fruto. La que nos trae las flores
y nos unge de espíritu santo de los mares.
La que derrama vida sobre las sementeras
y en el alma tristeza de lo que no se sabe.

La nostalgia terrible de una vida perdida,
el fatal sentimiento de haber nacido tarde,
o la ilusión inquieta de un mañana imposible
con la inquietud cercana del color de la carne.

El amor se despierta en el gris de su ritmo,
nuestro cielo interior tiene un triunfo de sangre,
pero nuestro optimismo se convierte en tristeza
al contemplar las gotas muertas en los cristales.

Y son las gotas: ojos de infinito que miran
al infinito blanco que les sirvió de madre.

Cada gota de lluvia tiembla en el cristal turbio
y le dejan divinas heridas de diamante.
Son poetas del agua que han visto y que meditan
lo que la muchedumbre de los ríos no sabe.

¡Oh lluvia silenciosa, sin tormentas ni vientos,
lluvia mansa y serena de esquila y luz suave,
lluvia buena y pacifica que eres la verdadera,
la que llorosa y triste sobre las cosas caes!

¡Oh lluvia franciscana que llevas a tus gotas
almas de fuentes claras y humildes manantiales!
Cuando sobre los campos desciendes lentamente
las rosas de mi pecho con tus sonidos abres.

El canto primitivo que dices al silencio
y la historia sonora que cuentas al ramaje
los comenta llorando mi corazón desierto
en un negro y profundo pentágrama sin clave.

Mi alma tiene tristeza de la lluvia serena,
tristeza resignada de cosa irrealizable,
tengo en el horizonte un lucero encendido
y el corazón me impide que corra a contemplarte.

¡Oh lluvia silenciosa que los árboles aman
y eres sobre el piano dulzura emocionante;
das al alma las mismas nieblas y resonancias
que pones en el alma dormida del paisaje! 

Federico García Lorca, Libro de poemas

"...las gotas muertas en los cristales."

"Al oído"

Si quieres besarme...besa
-yo comparto tus antojos-.
Mas no hagas mi boca presa...
bésame quedo en los ojos.

No me hables de los hechizos
de tus besos en el cuello...
están celosos mis rizos,
acaríciame el cabello.

Para tu mimo oportuno,
si tus ojos son palabras,
me darán, uno por uno,
los pensamientos que labras.

Pon tu mano entre las mías...
temblarán como un canario
y oiremos las sinfonías
de algún amor milenario.

Esta es una noche muerta
bajo la techumbre astral.
Está callada la huerta
como en un sueño letal.

Tiene un matiz de alabastro
y un misterio de pagoda.
¡Mira la luz de aquel astro!
¡la tengo en el alma toda!

Silencio...silencio...¡calla!
Hasta el agua corre apenas,
bajo su verde pantalla
se aquieta casi la arena...

¡Oh! ¡qué perfume tan fino!
¡No beses mis labios rojos!
En la noche de platino
bésame quedo en los ojos...

Alfonsina Storni

Gustav Klimt, Der Kuss (El Beso), óleo sobre lienzo 180x180 cm,
1907-1908

Когато се завърнеш към себе си и се разстопиш в любовта...

        Поехме по същата пътека, по която минавах всеки ден. Стори ми се съвсем друга. Не бих се никак учудила, ако ни изведеше на някакъв невиждан връх. Разкаляна, хлъзгава, съучастническа, тя го застави да ми подаде ръка, принуди и мене да протегна ръка към него. В мига, когато ръцете ни посегнаха една към друга, започна разтопяването. Като бучка лед се топях в дланта му. Дърветата ни замеряха с шепи сняг. Всяка пряспа в планината, всеки ручей, цялата зима се топеше в дланта му.

       Между две снежинки ненадейно, съвсем хвърчащо, падна едно първо „Ти“. Независимо от нас двамата. Прозвуча в бялата тишина така зелено и дръзко, че промени всичко наоколо. Хребетите, които преграждаха хоризонта, се разтвориха. Около нас прииждаха неудържими пролетни порои, нейде близо, отвъд един връх, отвъд един час. Цялата планина заехтя от това „Ти“. То заплашваше всичко да отвлече, да разруши, да удави. Всички мои тайни планове, досегашни усилия, главната цел, за която бях дошла тук. А аз му се радвах. Обръщах се на „Ти“ към облаците, вятъра, безкрая. Вече бях на ти с цялата вселена.

         Така бях истинска. Най-сетне бях. Върнах се към себе си от далечно лутане. Моите намислени усмивки, затворени движения, блокирани желания — всичко се стопи. Сама не можех да се позная. Той ли ме измисли такава? Очаквах всякакви изненади от себе си. И не се боях. Навярно така освободен се чувства ледът, разтопен в порой, в пяна, в облаче.
         С една ръка му се отдавах цяла. И той с една ръка ме владееше. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

Сонет -XLVI-

Очите и сърцето водят спор

кой повече над тебе има право - 

очите те държат във своя взор,

към себе си сърцето тегли здраво.

То казва, че във моите гърди

те пази недостъпно за очите;

противната страна със жар твърди,

че в техния кристал ликът ти скрит е.

Достига се до съд и той, в състав

от мисли, все живеещи в сърцето,

отсъжда кой е крив и кой е прав,

издавайки решение, с което:

очите вземат зримия покров,

сърцето - съкровената любов.

Уилям Шекспир, 

 в превод на Валери Петров

"Este amoroso tormento..."

Este amoroso tormento
que en mi corazón se ve,
sé que lo siento, y no sé
la causa por que lo siento.

Siento una grave agonía 
por lograr un devaneo
que empieza como deseo
y para en melancolía.

Y cuando con más terneza
mi infeliz estado lloro, 
sé que estoy triste e ignoro
la causa de mi tristeza.

Siento un anhelo tirano
por la ocasión a que aspiro
y cuando cerca la miro 
yo misma aparto la mano.

Porque si acaso se ofrece
después de tanto desvelo,
la desazona el recelo
o el susto la desvanece. 

Y si alguna vez sin susto
consigo tal posesión,
cualquiera leve ocasión
me malogra todo el gusto.

Siento mal del mismo bien 
con receloso temor,
y me obliga el mismo amor
tal vez a mostrar desdén.

Cualquier leve ocasión labra
en mi pecho de manera
que el que imposibles venciera
se irrita de una palabra.

Con poca causa ofendida
suelo en mitad de mi amor
negar un leve favor
a quien le diera la vida.

Ya sufrida, ya irritada,
con contrarias penas lucho,
que por él sufriré mucho
y con él sufriré nada.

No sé en qué lógica cabe
el que tal cuestión se pruebe,
que por él lo grave es leve
y con él lo leve es grave.

Sin bastantes fundamentos
forman mis tristes cuidados,
de conceptos engañados,
un monte de sentimientos.

Y en aquel fiero conjunto
hallo, cuando se derriba,
que aquella máquina altiva
sólo estribaba en un punto.

Tal vez el dolor me engaña,
y presumo sin razón
que no habrá satisfacción 
que pueda templar mi saña.

Y cuando a averiguar llego
el agravio por que riño,
es como espanto de niño
que para en burlas y juego.

Y aunque el desengaño toco,
con la misma pena lucho
de ver que padezco mucho
padeciendo por tan poco.

A vengarse se abalanza
tal vez el alma ofendida
y después arrepentida
toma de mí otra venganza.

Y si al desdén satisfago
es con tan ambiguo error 
que yo pienso que es rigor
y se remata en halago.

Hasta el labio desatento
suele equívoco tal vez,
por usar de la altivez, 
encontrar el rendimiento.

Cuando por soñada culpa
con más enojo me incito,
yo le acrimino el delito
y le busco la disculpa. 

No huyo el mal ni busco el bien,
porque en mi confuso error
ni me asegura el amor
ni me despecha el desdén.

En mi ciego devaneo,
bien hallada con mi engaño,
solicito el desengaño
y no encontrarlo deseo.

Si alguno mis quejas oye,
más a decirlas me obliga,
porque me las contradiga,
que no porque las apoye.

Porque si con la pasión
algo contra mi amor digo,
es mi mayor enemigo
quien me concede razón.

Y si acaso en mi provecho
hallo la razón propicia,
me embaraza la injusticia
y ando cediendo el derecho.

Nunca hallo gusto cumplido,
porque entre alivio y dolor
hallo culpa en el amor
y disculpa en el olvido.

Esto de mi pena dura 
es algo del dolor fiero
y mucho más no refiero
porque pasa de locura.

Si acaso me contradigo
en este confuso error,
aquel que tuviese amor
entenderá lo que digo.

Sor Juana Inés de la Cruz

"Разравяне на огън"

Ровѝ огнището, дърва реди,

да хване огън, огън да разпали,

когато нова къща се гради,

преди да са завяли зимни хали.

По въглена, запален вечерта, 

съдбата си на съмване гадаят:

недогорѝ ли - тъжна ще е тя,

щастлива - изгорял ли е до края.

Повярвай в тази истина. Ровѝ

огнището под пазвата си лява,

от капка кръв искра си уловѝ,

да пламне огън, който сътворява.

Хвърли се в пламъка му. И гори,

до края изгори на тази клада,

живот на твойте думи да дари,

на твойта мъка - непреходна радост.

По въглена - до края изгорял,

за тебе нека съдят след години

дали щастливо тука си живял,

или като глухарче си отминал.

Евтим Евтимов, Обредни песни

"Като нас"

Необяздени, луди коне

прелетяват през лунни ливади.
Ширине, ширине, ширине

е изпънало гривите млади.

Незапрягвани още в бразди,

незавързвани, неукротени,

те препускат под тъмни звезди,

от предчувствие ново родени.

Неизказана, дяволска страст

от очите им ангелски цвили.

Като нас, като нас, като нас

неоткрито небе са открили.

Да ги стигнем за малко поне,

да докоснем душите им млади...

Необяздени, луди коне

прелетяват през лунни ливади.

Евтим Евтимов, Нощи