"Sonatina"

La princesa está triste... ¿Qué tendrá la princesa?
Los suspiros se escapan de su boca de fresa,
que ha perdido la risa, que ha perdido el color.
La princesa está pálida en su silla de oro,
está mudo el teclado de su clave sonoro,
y en un vaso, olvidada, se desmaya una flor.

El jardín puebla el triunfo de los pavos reales.
Parlanchina, la dueña dice cosas banales,
y vestido de rojo piruetea el bufón.
La princesa no ríe, la princesa no siente;
la princesa persigue por el cielo de Oriente
la libélula vaga de una vaga ilusión.

¿Piensa, acaso, en el príncipe de Golconda o de China,
o en el que ha detenido su carroza argentina
para ver de sus ojos la dulzura de luz?
¿O en el rey de las islas de las rosas fragantes,
o en el que es soberano de los claros diamantes,
o en el dueño orgulloso de las perlas de Ormuz?

¡Ay!, la pobre princesa de la boca de rosa
quiere ser golondrina, quiere ser mariposa,
tener alas ligeras, bajo el cielo volar;
ir al sol por la escala luminosa de un rayo,
saludar a los lirios con los versos de mayo
o perderse en el viento sobre el trueno del mar.

Ya no quiere el palacio, ni la rueca de plata,
ni el halcón encantado, ni el bufón escarlata,
ni los cisnes unánimes en el lago de azur.
Y están tristes las flores por la flor de la corte,
los jazmines de Oriente, los nelumbos del Norte,
de Occidente las dalias y las rosas del Sur.

¡Pobrecita princesa de los ojos azules!
Está presa en sus oros, está presa en sus tules,
en la jaula de mármol del palacio real;
el palacio soberbio que vigilan los guardas,
que custodian cien negros con sus cien alabardas,
un lebrel que no duerme y un dragón colosal.

¡Oh, quién fuera hipsipila que dejó la crisálida!
(La princesa está triste. La princesa está pálida.)
¡Oh visión adorada de oro, rosa y marfil!
¡Quién volara a la tierra donde un príncipe existe,
(La princesa está pálida. La princesa está triste.)
más brillante que el alba, más hermoso que abril!

-«Calla, calla, princesa -dice el hada madrina-;
en caballo, con alas, hacia acá se encamina,
en el cinto la espada y en la mano el azor,
el feliz caballero que te adora sin verte,
y que llega de lejos, vencedor de la Muerte,
a encenderte los labios con un beso de amor».

Rubén Darío, PROSAS PROFANAS

Зима иде!

В Читанка някакво момиче е коментирало за романа „Ужасно драматична книга. Много трудна за четене. Пълна с правописни грешки. Води до депресия. Не я четете преди сън!”. За едно съм съгласна с нея – наистина е драматична и понякога просто нямам сили да я чета. Но това не значи, че не е един от най-великите шедьоври на българската литература, както и всичко друго на Талев. Не е вярно, че не трябва да се чете преди сън. Мен толкова добре ме отдалечава от разни глупави неща, които ми се въртят в главата преди лягане, така ме успокоява...

За уж многото „правописни грешки” има два варианта – да си няма понятие от стари български думи или да има предвид печатните грешки от типа „у”/„о”. Последните са неизбежни при сканиране и преформатиране на книгата, за да може да се чете в сайта. И мен ме дразнеха, но попаднах на коментар на едно момиче, което се занимава точно с това. Тя обясняваше, че колкото и да се внимава, няма как да не изникнат печатни грешки в процеса. А относно така наречената депресия, мисля, че стойностните, тежки творби притежават тази сила – да те разтърсят толкова силно и издълбоко, че да трябва да затвориш книгата, защото си започнал да се задушаваш, стяга те сърцето, заседнала ти е буца в гърлото, мъчно ти е, но си и ядосан...

Оставям ви по-долу Талевата Зима. Толкова страшна и безмилостна, че напомня за тази от „Игра на тронове”

©Христиана Бобева, 2019

* * *

Цяла една неделя, от вторник до вторник, времето остана непроменено. Дебелите снегове затиснаха цялата страна и много места надалеко от българските граници. Промени се и целият живот, всичко изглеждаше необикновено и чудно. Загубиха се в снега и пътищата, и градовете, и селата, и горите. Людете и животните като да бяха дошли отнякъде и не можеха да намерят мястото си; в далечината по снега изглеждаха като черни сенки. И тишина лежеше над цялата земя, глуха, мъртва, като че ли вечна. Променяше се в нея всеки шум и глас, звучеше някак отдалеко, извън нея. Людете приказваха помежду си като да бяха глухи, кучето се ослушваше в собствения си лай. Като спря валежът, небето се изясни и така остана — опънато синьо платно над цялата земя, няма ни сянка, ни облаче да се покаже, само слънцето от сутрин до вечер блести по него като тежък златен щит. Вечер, преди още да започне да синее снежният простор, долиташе някъде отдалеко хаплив ветрец, подсвирваше изтънко по комините, по баджите и цяла нощ раздухваше звездната жарава по черното небе.

[…]

След празника на свети Никола падна нов сняг, който не се дигна чак до Великден. И през всичките предълги зимни месеци, та и през целия месец сухи времето не се промени, не омекна нито за едно денонощие. Зареди се безкрайна върволица от мразовити, мъгливи дни и нощи. Слънцето изгряваше в мъгли, повличаше се ниско по небосвода, кърваво, загаснало, без топлина и пак се удавяше в мъгли и чернило. Нощите бяха студени и тъмни, без звезди, а когато изгряваше месечината, ниско по земята светваха мъглите като мътен здрач. В такава нечиста и студена сянка беше сякаш целият свят и денем, и нощем. Понякога и се изясняваше за малко — блестеше ясно слънцето, месечината нощем, едрите звезди по небето, безброй искри по снега долу, но като че ли всичко беше направено от крехък лед, та дори и въздухът.

Всеки ден и всяка нощ приличаше на изминалите с мъглата си, с тъмнината си или с ледения си блясък, когато мъглата се дигаше за някое време. Всички дни и нощи на тая безкрайна зима бяха еднакво студени и мъртвешки тихи. Дотегна и животът на людете. Всеки се криеше в бърлогата си, зъзнеше в дрипите си. Едва ще се раздвижат людете след изгрев слънце, да счупят леда на кладенеца, да насекат дърва, да хвърлят по една шепа храна по празните ясли. Друго и нямаше какво да вършат. Светът като че ли загиваше. От горите излизаха диви зверове и всякакви други гадини, скитаха без страх, пред затворените врати на оборите людете намираха умрели от глад и жажда сърни, елени, зайци. Нощем се чуваше близо около човешките жилища вой и рикание на зверове, мучеше и блееше полугладен и добитъкът по оборите, виеха кучетата и във всички тия животински гласове звучеше ужас и някаква човешка сякаш скръб.

Димитър Талев, „САМУИЛ, ЦАР БЪЛГАРСКИ”

Книга втора: „Пепеляшка и царския син”

Вярата в Човека

На другия ден беше неделя. Още рано сутринта преминаха на острова няколко чуна, пълни със селяни от близките села. Това беше позволено от самия велик войвода. Позволено беше на селяните да идват в празнични дни в църквата на отец Емилиян. Тоя път богомолците се учудиха, че църквата е празна. Винаги досега бе ги посрещал отец Емилиян, застанал пред олтара със строги очи. И веднага започваше службата, която беше повече проповед, а не някакво тържествено богослужение. Простите селяци се бояха от него, но идваха в църквата му. Те не разбираха добре какво пее той и какво проповядва така строго, с какво ги заплашва и що им обещава в името на бога, ала вярваха някак в самия него. Нека той говори с бога — те не умееха, нека се моли за тях, нека ги поучава, нека им се кара. Той бе искал от тях да направят по-голяма църква — народно сборище и общ дом, ала къде имаха те време да правят църква! Те се бояха от голямата строгост на монаха и все пак той не беше ни болярин, ни войвода, а после и ангарията се забрани. Тая църква той сам си направи; малка беше тяхната помощ. Божите работи си бяха негови. Те ще вървят след него и нека той ги спасява, както може. Понякога оставаха в паметта им негови думи и те ги задържаха ревниво — всеки колкото можеше да запомни, повтаряха ги, когато бяха в страх и неволя, когато ги блазнеше сатаната, и тия отделни думи бяха молитвите им. Той беше свет човек — така го знаеха, и когато оживяваше в тях страхът им от бога или от дявола, молеха се с неговите думи. Не можеха да бъдат праведни като него, знаеха това и се надяваха на него, на голямата божия милост, както ги учеше той.

Димитър Талев, „Самуил, цар български“

Книга втора: „Пепеляшка и царския син“

"— Биляно!"

[…] Тя се отдалечаваше от къщата си, но й се струваше, че душата й бе останала там, в празната къща. Останала бе да чака любимия. Отдалеко ще се чуят бързите му стъпки. Щом отвори вратата и ще се учуди, че е толкова тихо в къщата, че не чува нейния глас. Ще влезе в стаята й, ще види празното легло. Къде ли е отишла Биляна, тя нели не може да ходи! Ще премине той и в другата стая, ще я търси навсякъде. Ще се спре и до празната люлка на детето им — той нели го обича вече… Ще надзърне и за старата тетка.

— Биляно! — ще извика той в празния дом.

Ще го чуе тя, ето и сега чува гласа му, но не ще може да му отговори. Там ще бъде само душата й, но той не ще може нито да я види, нито да я чуе. Ще се натъжи той, милият. Нели е толкова добър и я обича? Винаги идва да я търси, винаги бърза да я види. Сега ще го посрещне празната къща, а душата й той не може да види. Тя ще бъде до него, но той няма да я види… Ще си отиде натъжен и дали ще дойде пак да я потърси в запустялата къща? Нека си отиде, нека си отиде. Тя вече не може да го посрещне с изсъхналите си нозе, не може да го призове, не може да му се засмее, не може да му попее, докато плаче и примира сърцето й. Нека си отиде, ще премине тъгата му. Само нейната тъга няма да премине никога, само нейната болка няма да утихне. Така й било писано, а ти върви, мили, да потърсиш щастието си и не се връщай. Ще плаче тя и ще тъгува цял живот, през всичките дни, които й остават, но ти не се връщай, тя нищо не може да ти даде…

[…]

— Рано утре тръгваме за Преспа.

Тоя път Радой занемя. И току проплака:

— Така ще си измрем ние с тебе… по-по пътищата…

Те пътуваха сега още по-бързо и конниците, които придружаваха великия войвода, едвам успяваха да спазват нужното разстояние след него. На третия ден Самуил влезе в Преспа. Той не се и спря в тукашното си жилище, а се отправи към малката горска къща. Там искаше да отиде той, за там бързаше толкова много.

Гората бе цялата оголяла; ръждавееше се прегоряла шума само по дъбовете, които растяха между другите дървеса и храсталаци на острова. Пътеката беше постлана нагъсто с окапали листа, които потъваха с глух шум под стъпките му в размекналата се влажна пръст. Виждаше се надалеко през разперените голи гранки, през вършините нататък се провря и изчезна в далечината ято птици, но Самуил нищо не забелязваше. Много отдавна не беше бързал така към самотната къща. С какво можеше да го привлече сега Биляна, болна и осакатяла? Той бързаше и това беше като някакво бягство.

Около къщата беше много тихо, колкото и да беше смълчана цялата есенна гора. Самуил влезе в двора. Вратата на къщата се отвори с остро скърцане. Друга, още по-голяма и някак застрашителна тишина го посрещна откъм вътрешността на къщата. И още тук, на прага, Самуил усети, че най-милият негов дом беше празен. Но той не можеше да повярва на предчувствието си и влезе бързо в къщата. Вратите на стаите бяха разтворени и шумът на тежките му стъпки се чуваше из цялата къща. Да, тя беше празна. Всичко беше както преди, всяка вещ беше на мястото си, само людете не бяха там — леглата на двете жени бяха изоставени и празни, празна беше и люлката на детето. Каква пустош в тоя човешки дом, останал без люде…

Самуил Мокри излезе вън, мина пак през двора, огледа се наоколо. Не се забелязваше никаква човешка следа. Жените бяха напуснали къщата. Напуснали са къщата за дълго, може би завинаги. Но те не биха могли да я напуснат сами, нито едната, нито другата. Някой им е помогнал. Или може би някой ги е отвлякъл… Великият войвода почувствува слабост в нозете си.

Той беше сам тук. Толкова много се бе променила и гората наоколо; без зелената си шума, без птиците и животинките си. Смълчана, с оголелите си гранки, тя като че ли се бе отдалечила от оградата на къщата и той като да беше в някакво непознато, чуждо място, някъде на края на света. Зад него беше тишината на празната къща, пред него — оголялата и пуста, някак призрачна гора. Биляна бе изчезнала; не се чуваше ни гласът й, ни шумоленето на дрехите й, ни шумът на бързите й ситни стъпки. Той беше сам, сам в целия свят…

Димитър Талев, „Самуил, цар български”

Книга втора: „Пепеляшка и царският син”

Васил Горанов

Любов да има! Защото, ако няма...

Миналата събота чаках автобус 76 за към Южния парк на спирката на Орлов мост. Там има мъничка, но доста заредена, бутка за стари книги. Някакси случайно, или не, видях изложена „Антология на българската любовна лирика”, Народна Младеж. Реших, че сигурно е твърде скъпа, пък и не ми се разнасяше, та се отказах да я купувам. През това време към бутката се приближиха и други хора, които чакаха автобуса, и тогава се появи жената, оставена „по заместване” там. Изведнъж реших, сигурно заради евентуалната конкуренция, че трябва да попитам за антологията. Оказа се, че цената (за такова издание) е символична и веднага я взех. В същия момент към бутката се зададе човекът, който я държи. Колежката му по заместване започна от далече да вика към него „Виж, виж, виж!” и да развява високо петолевката ми. Той, също викайки отдалеч, отговори „Браво! Гордея се с вас!”. Стана ми толкова весело. Благодарих и на него и тогава той ме погледна съучастнически и ми каза „Имам и 'Антология на световната любовна лирика'... Искате ли я?”. Аз, разбира се, не се колебах този път.

Вкъщи си направихме малко литературно четене. Започнахме с българската любовна лирика и съвсем НЕ-случайно попаднахме на Блага Димитрова. Първото нейно стихотворение, което прочетох в изданието, е от онези, дето те хващат за гърлото и ти разбиват сърцето при всяко четене...

* * *

Без любов

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна –
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна –
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена –
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена –
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо –
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само –
но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова 

"The Moon speks"

Copyright © James Carter

Как се прави изкуство...

Сега Арон Мокри беше обладан от нова страст — новия му дворец в Разметаница. Когато узна за падането на Преслав под таврите и после му донесоха, че са се появили таври по източните окрайнини на Средецката област, Арон не се уплаши толкова за Средец, колкото се тревожеше, че таврите ще му попречат да изгради палата си в Разметаница. След като успя да отстрани стария комит на Средецката област и всъщност той стана средецки комит, след като се настани здраво и в дома на стария Всеслав, завладя и всичките му богатства, нахвърли се да гради твърдината сред разметанишките гори. Не изостави само жените и виното, но то беше негова постоянна нужда, като хляба и въздуха. Вдал се бе много в мечтите си да стане цар на България, ала бидейки принуден да се откаже от царския престол, Арон се отдаде на тоя строеж край Рила планина.

В началото повели да изкопаят основите на една малка твърдина край шумния горски поток Разметаница, колкото да му служи за подслон, докато скиташе по лов из горите наоколо, ала скоро след това избра там друго място и заповяда да копаят основите на три пъти по-голяма сграда. Когато зидарите издигнаха стените на един човешки ръст, той още един път промени плановете си и сградата се разрасна още два пъти повече. Арон разпрати люде да събират най-прочути технитари по цялата област — зидари, каменари, дърводелци — и в скоро време сред горите там се изправи голяма твърдина с многобройни жилищни помещения, с дворове и градини, та дори и с църква. Той не беше набожен и вярваше повече в дявола, отколкото в бога, но такова господарско жилище не можеше без църква и Арон повели да се изгради и църква в двореца му, а всичко това беше обградено с висока крепостна стена, с бойни кули.

Като изградиха строителите цялата сграда, запълниха и измазаха празнините между големите дялани камъни, за да се стегнат плътно и отвън, и отвътре, Арон пак разпрати люде да доведат ваятели, резбари и зографи от селищата по Радика, железари от Прилеп, заминаха двама от людете му да доведат изкусни стъклари чак от Венеция. Започваха вътрешните украси на твърдината му и колкото беше тя здрава и страшна отвън, толкова трябваше да бъде хубава и сгодна отвътре. Арон стоеше по цели дни при майсторите и украсителите, гледаше ги как цепеха с железни клинове лютия синец[1], как дялаха и режеха червения бигор, също разноцветните мрамори, как изправяха гладките като стъкло стълпове, разцъфтели се и на двата си края като великански каменни цветя, как дълбаеха и шареха дървото по таваните, по вратите и четвъртитите обиколки на многобройните прозорци и като че ли беше като восък в ръцете им; гледаше той как изпод четките, клечките, разните стъргала и ножчета на живописците оживяваха чудни багри и цели китки цветя, образи на светци, ангели, небе и облаци, планини и гори. Тогава му дойде на ум да изпишат и него в църквата и лукаво се усмихваше за това свое съседство с бога и светците му. Изписаха го зографите на дясната страна до вратата на църквата с малка църквица в дясната му ръка — да се знае, че църкви е строил, а заповяда им той да сложат и корона на главата му, като да беше цар. Заповяда Арон да изпишат до него и жена му, но като не можеха зографите да я видят, на стената до неговия образ дълго стоя бяло, празно петно. В сърцето си той винаги се прибояваше от Варвара, искаше и нея да увековечи ведно със светците в църквата; но нямаше как да я доведе чак тук, пък и тя едва ли би се дигнала да дойде в тия диви гори. Най-сетне дотегна на Арона Мокри да гледа бялото петно до образа си на стената. Той повика най-изкусния от живописците, накара го да донесе всичките си бои, четки, стъргала и го изправи пред своя образ и бялото петно на стената до него:

— Тук до мене ще изпишеш жена ми.

— Ще я изпиша, господарю — отговори кротко живописецът и попита на свой ред: — А къде ще я видя? Не съм я виждал никъде, за да я изпиша тук на стената.

— А ти бога и ангелите виждал ли си ги?

Кривна едрата си рошава глава живописецът и се бавеше да отговори, като да не искаше да отговори на господаря, който, знаеше го той, на всичко се присмиваше и с всичко се гавреше. Ала не можеше да не отговори и най-сетне рече, загледан някъде пред себе си:

— Да, виждал съм ги…

— Ха-хааа… — И прихна да се смее Арон. — Ти ме лъжеш, дяволе!

— Виждал съм ги — повтори упорито живописецът. — Иначе как ще мога да ги изпиша… и тук в тая църква, и по много други църкви, и бога — прекръсти се той с наведени очи, — и ангелите му, и дева Мария, и всички светци, спасители наши и молители…

Арон Мокри го гледаше, като да разправяше живописецът някаква смешна история и господарят чакаше края й нетърпеливо. Най-сетне той викна:

— Но как ги виждаш, проклетнико, къде ги виждаш! Та и дева Мария, а?

Пак тъй, като да говореше сам на себе си, живописецът каза с още по-голяма твърдост:

— Виждам ги в себе си. Виждам ги в душата си.

— В душата си, а! В душата си. Виждаш ти в душата си някому… Пък аз съм виждал жена си тъй — съвсем наяве. Виждал съм я и отгоре, и отдолу, и отпред, и отзад, и облечена съм я виждал, и гола. Що се смееш?

— Не се смея, господарю.

— Тъй… виждал съм я, знам я и аз ще ти кажа как да я изпишеш. Почвай!

— Как тъй, господарю… Не може тъй.

— Може. Аз съм виждал жена си по-добре, отколкото ти Богородица. Почвай!

— Но няма да прилича.

— Ще прилича. Ако я направиш по-млада и по-хубава, няма да ти се сърди.

Живописецът приподигна рамена, притисна устни — щом искаш и заповядваш, нека бъде господарската ти воля! Той взе един дебел конец и започна да премерва бялото петно до образа на Арона. А той, Арон, не преставаше да говори и както винаги се въодушевяваше от собствените си приказки:

— … Ами аз да не би да приличам много, както си ме нашарил тук! Аз иначе съм си много по-хубав. А жена ми гледай да я изкараш по-хубава, че ще дойде да се види и може зле да патиш. Мери добре… Тя е тъй… височка, но е суха като я притиснеш, костите и бодат. Но ти я направи по-мекичка. Има коса, кажи го, черна, но ти сложи й капа и венец, та да не се вижда много. Очите й също почти черни с дебели вежди, а щом се разсърди — режат като нож; ококори ли се в тебе — по-добре бягай някъде по-далеч. Носът й е дългичък и всичко подушва с него. Еднаж позна само по миризмата, че съм бил с друга жена. И устата й е големичка и добре работи: ако кажеш едно, тя ще ти върне дванадесет.

Живописецът слушаше внимателно и когато Арон поспря за малко, той каза:

— Очите й трябва да не са много големи…

— Не са големи — побърза да отговори Арон и добави: — Малки са, но всичко виждат и тъй… бодат. Но ти откъде знаеш, че са малки очите й?

— Като те слушам, почвам и аз да я виждам. И повече я виждам с това, което ми разправяш за душата й… Това, че е люта и…

— Виж го ти него! Нели казват, че вие всички сте магесници, със сатаната в една дупка пикаете. Че е люта, аз не съм ти казвал, но ти позна. Хайде сега, почвай.

Димитър Талев, „Самуил, цар български”

Книга първа „Щитове каменни”

Чарлз Франсоа Жабер, "Хораций, Вергилий и Вариус в дома на Меценат"