"...все слилось в одно болезненно-тревожное впечатление."

         Николай Ростов отвернулся и, как будто отыскивая чего-то, стал смотреть на даль, на воду Дуная, на небо, на солнце! Как хорошо показалось небо, как голубо, спокойно и глубоко! Как ярко и торжественно опускающееся солнце! Как ласково-глянцевито блестела вода в далеком Дунае! И еще лучше были далекие, голубеющие за Дунаем горы, монастырь, таинственные ущелья, залитые до макуш туманом сосновые леса... там тихо, счастливо... «Ничего, ничего бы я не желал, ничего бы не желал, ежели бы я только был там, — думал Ростов. — Во мне одном и в этом солнце так много счастия, а тут... стоны, страдания, страх и эта неясность, эта поспешность... Вот опять кричат что-то, и опять все побежали куда-то назад, и я бегу с ними, и вот она, вот она, смерть, надо мной, вокруг меня... Мгновенье — и я никогда уже не увижу этого солнца, этой воды, этого ущелья...» 

       В эту минуту солнце стало скрываться за тучами; впереди Ростова показались другие носилки. И страх смерти и носилок, и любовь к солнцу и жизни — все слилось в одно болезненно-тревожное впечатление. 

      «Господи Боже! Тот, кто там, в этом небе, спаси, прости и защити меня!» — прошептал про себя Ростов.

Л. Н. Толстой, Война и Мир

Кадр из британский драматический мини-сериал «Война и мир» от BBC,
Джек Лауден в роли Николая Ростова.

Письмо Онегина к Татьяне

 

 Предвижу все: вас оскорбит

 Печальной тайны объясненье.

 Какое горькое презренье

 Ваш гордый взгляд изобразит!

 Чего хочу? с какою целью

 Открою душу вам свою?

 Какому злобному веселью,

 Быть может, повод подаю!

 

 Случайно вас когда-то встретя,

 В вас искру нежности заметя,

 Я ей поверить не посмел:

 Привычке милой не дал ходу;

 Свою постылую свободу

 Я потерять не захотел.

 Еще одно нас разлучило...

 Несчастной жертвой Ленский пал...

 Ото всего, что сердцу мило,

 Тогда я сердце оторвал;

 Чужой для всех, ничем не связан,

 Я думал: вольность и покой

 Замена счастью. Боже мой!

 Как я ошибся, как наказан.

 

 Нет, поминутно видеть вас,

 Повсюду следовать за вами,

 Улыбку уст, движенье глаз

 Ловить влюбленными глазами,

 Внимать вам долго, понимать

 Душой все ваше совершенство,

 Пред вами в муках замирать,

 Бледнеть и гаснуть... вот блаженство!

 

 И я лишен того: для вас

 Тащусь повсюду наудачу;

 Мне дорог день, мне дорог час:

 А я в напрасной скуке трачу

 Судьбой отсчитанные дни.

 И так уж тягостны они.

 Я знаю: век уж мой измерен;

 Но чтоб продлилась жизнь моя,

 Я утром должен быть уверен,

 Что с вами днем увижусь я...

 

 Боюсь: в мольбе моей смиренной

 Увидит ваш суровый взор

 Затеи хитрости презренной —

 И слышу гневный ваш укор.

 Когда б вы знали, как ужасно

 Томиться жаждою любви,

 Пылать — и разумом всечасно

 Смирять волнение в крови;

 Желать обнять у вас колени

 И, зарыдав, у ваших ног

 Излить мольбы, признанья, пени,

 Все, все, что выразить бы мог,

 А между тем притворным хладом

 Вооружать и речь и взор,

 Вести спокойный разговор,

 Глядеть на вас веселым взглядом!..

 

 Но так и быть: я сам себе

 Противиться не в силах боле;

 Все решено: я в вашей воле

 И предаюсь моей судьбе.

 

Из „Евгений Онегин“, А. С. Пушкин

 

Письмо Татьяны к Онегину

Я к вам пишу – чего же боле? Что я могу еще сказать? Теперь, я знаю, в вашей воле Меня презреньем наказать. Но вы, к моей несчастной доле Хоть каплю жалости храня, Вы не оставите меня. Сначала я молчать хотела; Поверьте: моего стыда Вы не узнали б никогда, Когда б надежду я имела Хоть редко, хоть в неделю раз В деревне нашей видеть вас, Чтоб только слышать ваши речи, Вам слово молвить, и потом Все думать, думать об одном И день и ночь до новой встречи. Но, говорят, вы нелюдим; А мы... ничем мы не блестим, Хоть рады вам и рады простодушно. Зачем вы посетили нас? В глуши забытого селенья Я никогда не знала б вас, Не знала б горького мученья. Души неопытной волненья Смирив со временем (как знать?), По сердцу я нашла бы друга, Была бы верная супруга И добродетельная мать. Другой!.. Нет, никому на свете Не отдала бы сердца я! То в высшем суждено совете... То воля неба: я твоя; Вся жизнь моя была залогом Свиданья верного с тобой; Я знаю, ты мне послан богом, До гроба ты хранитель мой... Ты в сновиденьях мне являлся, Незримый, ты мне был уж мил, Твой чудный взгляд меня томил, В душе твой голос раздавался Давно...нет, это был не сон! Ты чуть вошел, я вмиг узнала, Вся обомлела, заплыла И в мыслях молвила: вот он! Не правда ль? Я тебя слыхала: Ты говорил со мной в тиши, Когда я бедным помогала Или молитвой услаждала Тоску волнуемой души? И в это самое мгновенье Не ты ли, милое виденье, В прозрачной темноте мелькнул, Проникнул тихо к изголовью? Не ты ль, с отрадой и любовью, Слова надежды мне шепнул? Кто ты, мой ангел ли хранитель, Или коварный искуситель: Мои сомненья разреши. Быть может, это все пустое, Обман неопытной души! И суждено совсем иное... Но так и быть! Судьбу мою Отныне я тебе вручаю, Перед тобою слезы лью, Твоей защиты умоляю... Вообрази: я здесь одна, Никто меня не понимает, Рассудок мой изнемогает, И молча гибнуть я должна. Я жду тебя: единым взором Надежды сердца оживи Иль сон тяжелый перерви, Увы, заслуженный укором! Кончаю! Страшно перечесть... Стыдом и страхом замираю... Но мне порукой ваша честь, И смело ей себя вверяю...   Из „Евгений Онегин“, А. С. Пушкин

Лиани

Горещо препоръчвам на всички книжката "Малки същества, детски стихотворения за възрастни". Прекрасни са, а в съчетание с най-разкошните илюстрации, се получава истинска приказка... Всичките са ми любими, но това и още няколко - особено много. 

Лиани е увивно

зелено същество,

изгражда я наивно

и леко вещество.

Приплъзва се, катери

ръждивите улуци.

Тя път ще си намери

през сенки и боклуци,

че тегли я да броди,

пътеки да създава

между сърцата сродни,

които се надяват

човека да открият,

с когото ще са близки

по дух и по стихия,

по нрав, дори по кризи...

Понякога живеят

през три балкона само –

той пуши си завеян,

а тя е по пижама.

Но ето, по стената

помежду тях – пътека!

Лиани през листата

сближава ги полека.

© Петя Кокудева, автор, 2014

Душа от душа се пали...

“Свещ от свещ се пали и душа от душа...”,

“Душа в душа се отразява, лодка ли е любовта...?”

Първото изречение са думи на Урания, от едноименния роман на Блага Димитрова. Докато си мислех, че публикацията само с него, макар и толкова дълбоко, би била твърде кратка, изведнъж се сетих за песента на Сигнал...

Хубава събота!

© 2016, Христиана Бобева

"Словесна непоносимост"

Момичето бе заболяло от една странна болест, не само непозната и непроучена, но и още съвсем неподозирана.

Някои от симптомите загатваха за вид алергия. Сезонът бе опасен: променливият преход от пролет към лято, когато въздухът над града е замрежен от веявиците на тополевия пух. Но нали тополите по главните булеварди бяха изсечени, пък и научно бе доказано, че този нашенски вид конска топола тъкмо с хвърчащия пух йонизира атмосферата. Какво причиняваше спазмите на задушаване в младата ѝ гръд?

Словесна непоносимост. Това бе ново, невключено заболяване в дългия, нарастващ списък на разновидностите алергии в съвременния свят. Още от малка Урания прояви свръх чувствителност към думите. Никой не обърна внимание на болезнените ѝ реакции към интонацията, към повишаването или нарочното приглушаване на тона, към престореното вдетиняване на речта на възрастните, щом заговаряха с момиченцето, към залъгванията и недомлъвките, с които се измъкваха от верижните му въпроси. Страданието ѝ се задълбочаваше с нейното израстване. Радито, телевизията, вестниците я засипваха със словесен пух, с веявици от хвърчащи фрази, причиняващи повдигане и задух. Особено се утежняваше състоянието ѝ при креслив патос и показен възторг. В училище не можеше да прикрие спазъма на погнуса от думи като „съпричастност“, „всеотдайност“, „беззаветна преданост“, произнасяни най-вече от угодници и равнодушници. Получаваше сенна хрема от „реализация“, „себеизява“, „творчество“ за съвсем нетворчески, посредствени прояви. А тромавите новоизкалъпени словесни изроди от рода на „успеваемост“, „свободна избираемост“ предизвикваха изриви и болезнени сърбежи по кожата ѝ.

© Блага Димитрова, 1993

 

"Пред разсъмване..."

Ако ви се чете българска научна фантастика с езиковедски и романтични мотиви, Урания на Блага Димитрова е точно за вас. Аз си я намерих от една прекрасна антикварна книжарница на ул. Иван Вазов 38 – Alba books.

В началото ми беше много странно да чета нещо толкова... леко и фантастично след сериозното социално четиво, което се оказа Глухарчето, но дума по дума, ред по ред, се настроих да другата вълна. Както би казал Гарсия Маркес, авторката ми вдъхна съвсем нов ритъм на дишане. Ето с какъв живописен замах:

* * *

ГЛАСЪТ НА УТРОТО

Пред разсъмване над очертанията на гората и на града се разля особено осветление между наяве и насън.

Резкият контур на сенките, ръбовете на предметите, върхарите на дърветата се стопиха и разтвориха в прозирна мъглица. Светът стана нереален. Нощното преживяване се отдалечи като присъщо на друг свят, все по-чужд и необясним. 

 

© Блага Димитрова, 1993

 

Най-страшният съд...

Дълго време отлагах тази публикация от Глухарчето, несъзнателно може би, защото е една от най-тежките до сега... Но осъжда неща от не толкова далечното минало, които, макар и грозни, не бива да се забравят.

 

* * *

Аз съм престъпница.

Трябва да бъда наказана. Но още няма такъв закон, нито норматив, нито декрет за моето престъпление. А то е опасно, противообществено, срещу човечеството, срещу бъдещето.

Затова аз си издавам закон и се самоосъждам на смърт, и то на най-позорната: чрез обесване!

Изправям се на саморазпит. Под клетва: истината и само истината!

Аз наруших морала по най-брутален начин.

Предумишлено убийство.

Сам-сама водя процес – пръв в историята на юриспруденцията. При закрити врата. Аз съм обвинител, адвокат, свидетели, съдия и съдебни заседатели.

Това е обществен скандал! Най-гнусна перверзия!

[…]

Тежко пострадалите от моя пръв удар, а може и смъртно ранените са неизвестни. Деца, които са носели божа искра в ръката си, но са били пренебрегнати. За някои от тях това може да е било за цял живот. Следите са заличени. Няма отпечатъци от малолетни пръсти.

[…]

Убит – утрешният ден, в който лицемерно се кълнат.

Успевачи! Строители на разрухата! Касоразбивачи на духовната съкровищница! Да ви са честити ордените и наградите!

Обир с взлом на храма.

Успехът в този соц-строй, самообявен за най-добър от всички възможни светове, в този рай-ком, е пладнешки грабеж.

Беж, ограбени! Вие сте виновни! Кой ви разреши таланта?

Грабеж на чужда радост, на чужди заслуги, на чужда любов. Грабеж със специални пропуски за избранници.

Бягай, крадецо, докато не са те пипнали! Гузната усмивка те издава. Презрителните погледи са по петите ти.

© Блага Димитрова, автор

По телефона

Много пъти, на най-различни виртуални места, съм търсила списък с цялото творчество на Блага Димитрова. Така разбрах, че, освен по-познатите ѝ романи, има и два доста по-неизвестни и трудно откриваеми: Урания (1993) и Глухарчето (1996). Периодично претърсвах страниците на антикварните книжарници, но все без резултат. Докато накрая, преди няколко месеца, за 2 дена намерих и двата, с посвещение и автограф от авторката и то от годината на издаване!!! Намерих втората ето тук, в Книжарница БГ, и направо не можах да повярвам. Още на следващия ден ми се обади човек от книжарницата, да потвърдим поръчката, и ми предложи да прати до адреса ми техен човек, за да не плащам за доставка! Аз отказах, но ми стана много мило. Прекрасно е, че все още има такива сърцати и отдадени книжари!

Не ги четох хронологично, за това и публикациите не са. Първо реших да прочета Глухарчето, тъничка книжка, която обаче се оказа най-жестоката, изпълнена с раздираща болка критика на времето, в което децата на видните другари са успявали винаги, във всичко, за сметка на истински даровитите си връстници, които не са били „от знатно потекло“ и са били обречени на провал от малки. Но за това малко по-късно, сега ви оставям един пасаж от същата книга, но много различен – романтичен и... може би малко тъжен.

© 2016, Христиана Бобева

* * *

Това, че не виждаш артикулацията на устните, отсенките на лицето, менитбите в очите на другия, засилва вътрешното внимание, изостря тънката наблюдателност. Зад всеки тон и полутон си представяш промяната в изражението на събеседника си, отгатваш настроенията и желанията му, ловиш звуковия пейзаж на душата му. И най-същественото: влагаш от себе си търсената у другия глъбина и прозрачност.

Разговорът добива характер на сонда, спусната за издирване на кладенец. Почвата е суха, камениста, може би. Но ти не губиш надежда, че ще избликне живата вода на чувството. По ритъма на говора разбираш – бърза ли събеседника отсреща да приключи или държи по-дълго да се люлее върху този въздушен мост от думи помежду ви. По интонацията разгатваш дали има да ти каже нещо истинско, или дрънка автоматично. По едва доловимото дихание през паузите – дали очаква да чуе нещо от тебе, или му е безразлично какво ще изречеш. По безброй други симптоми – цял спектър от нюанси, недомлъвки, изтървани възклици, – проникваш все по-надълбоко в пластовете на вътрешния му свят.

Лишен от зрителни впечатления, ти се докосваш до спотаени значения, подразбираш подводното течение на мислите. Завесата в случая е звукопроницаема, ефирна и все пак непреодолима – самото пространство разделя и свързва, колкото по-далечно, толкова по-мистична става близостта.

© Блага Димитрова, автор

Лаура Кармайкъл (лейди Идит) в с.3, еп.3 на Имението Даунтън.
© Downton Abbey, all rights reserved.

Petals of Fire

I'm reading The picture of Dorian Gray now and I am absolutely fascinated by Oscar Wilde's style of writing. All of his metaphors are true jewels of literature. However, the one that I'm posting below stroke me with it's almost horrifying beauty and perfection:

©2016, Cristiana Bobeva

“The heat was terribly oppressive, and the huge sunlight flamed like a monstrous dahlia with petals of yellow fire.”

"Lo fatal"

* * *

En su esencia, y nombre, este blog es español. Por esta razón, aunque un poco tarde, debo rendir homenaje al que se considera "el Príncipe de las Letras Castellanas": Rubén Darío, ya que nació en un día como hoy, en 1867. Con el maestro tengo un particular recuerdo, que con el paso del tiempo se ha vuelto hasta divertido. Durante la convocatoria de exámenes en Cádiz, donde pasé mis 5 meses de "Erasmus", en Poesía Hispanoamericana nos tocó el tema "La vida y obra de Rubén Darío". Todos a mi alrededor se entusiasmaron mucho porque, obviamente, hay mucho que decir, o escribir. Sin embargo, quizá por la fiebre de casi 40ºC que tenía, yo me quedé en blanco y apenas conseguí escribir un par de líneas. No hace falta mencionar que suspendí el examen. De todas formas, parece verdad que, con el tiempo, recordamos sólo lo bonito y lo bueno.

Así que, esta tarde doy las gracias porque hay gente maravillosa, a la que quiero muchísimo, que siempre está allí para recordarme las cosas importantes del mundo hispano. Entonces, aquí les dejo un poema que da mucho que pensar.

P.D. Me acabo de dar cuenta que esta es la primera entrada del nuevo año... :-)

© 2016, Cristiana Bobeva

* * * 

Dichoso el árbol, que es apenas sensitivo,
y más la piedra dura porque esa ya no siente,
pues no hay dolor más grande que el dolor de ser vivo,
ni mayor pesadumbre que la vida consciente.

Ser y no saber nada, y ser sin rumbo cierto,
y el temor de haber sido y un futuro terror...
Y el espanto seguro de estar mañana muerto,
y sufrir por la vida y por la sombra y por

lo que no conocemos y apenas sospechamos,
y la carne que tienta con sus frescos racimos,
y la tumba que aguarda con sus fúnebres ramos,

¡y no saber adónde vamos,
ni de dónde venimos!...