Дъждът...

Няма смисъл да се блъскам в трамвая и да разплисквам звучението на Моцартовата музика в клетките си. Вместо бързо придвижване напред с лакти, предпочитам по-бавно – на собствени крака. Какъв свеж въздух от брожението на дъжда. Все още обичам да се разхождам под дъжда, както някога. Признак на запазена младост или на застаряваща саможивост. Дори с високи токове нямам нищо против дъжда. Нека се усилва. Не съм сама. Предчувствувам връзката. Някъде съвсем близо, на разстояние едно протягане на ръката, едно мигване на ресниците. Дано не се размина с връзката, изтъняла до липса. Дъждът ме заговаря дружелюбно, без натрапчивост. Разбираме се от полукапка.

Блага Димитрова, Лице

Дани Сантос, Хора под дъжда

  

"Tвоят живот е и мой"

Споделям ви тук една нежна поезия, текст на прекрасна и много любима моя песен на поетите с китара Точка БГ. А песента, на живо акустично изпълнение, можете да чуете тук.

***

Уморени китари и хладно небе.

Колко песни оставихме там!

Две последни цигари, недопито кафе.

Към дома тръгваш винаги сам.

Всяко минало свърши, всеки сън прегоря.

Уморих се и няма ли кой

да застане до мене, да ми каже без думи:

„Погледни ме. Твоят живот е и мой.“

Искам да тръгна към теб в тишина,

през море от забързани хора.

Всяка твоя усмивка да докосна с ръка,

всеки спомен да бъде история.

Всяка болка да видя без грим и без срам,

да нагазя този мътен порой.

И когато вечер до тебе застана

да ти кажа: „Твоят живот е и мой.“

Ще вървя дълго, дълго, навярно дори

ще забравя сезона, тълпата,

овехтялата младост на своите дни

и това, що ме чака оттатък.

Ти ме търсиш във тъмното с бяла ръка,

пак ще бъда твоят смешен герой,

но смехът ти е истински, както преди.

Докосни ме. Твоят живот е и мой.

Музика, текст: Пламен Сивов

Красимир Първанов, Зорница Попова, Пламен Сивов и Тодор Янкулов

© Точка БГ, 2014. Всички права запазени

Aurora Borealis

All that night the aurora flamed and shimmered lurid colors across the sky to the north. Such a rare event was seen as an omen by the men up and down the line, and they vied to see who could most convincingly render its meaning down into plain speech.

Charles Frazier, Cold Mountain

В днешния объркан свят...

Преди тридесет и четири години Блага Димитрова е предусетила духът на настъпващото време толкова ясно, че те побиват тръпки. Прочиташ началото на втората част на романа сега, през 2015 година, и точността, с която припознаваш настоящето си те плаши. Може би това е благословията-проклятие на „големи“ души като нейната – да „виждат“ какво се задава, и хубаво, и лошо.

© Христиана Бобева

***

ВТОРА ЧАСТ

[…]

Този роман, до подробности скроен отдавна, прилича на самолет с определен маршрут, минаван натам и насам безброй пъти. Изведнъж насред пóлета група въоръжени пътници, между които една не дотам млада жена, един млад мъж, няколко студенти и студентки и един фикус, представете си, се надигат от местата си, влизат в кабината на пилота (тоест в моя кабинет), опират дуло о тила му със заповед да кара в съвсем друга посока. И авторката, без да гъкне, е заставена рязко да смени курса, да отправи самолета далече и да призовава читателите-заложници да запазят спокойствие. А терористите – собствените ѝ създания – заедно с цяла тайфа техни прототипове, живи и мъртви зад гърба им – стоят застрашително над главата ѝ, нареждат ѝ каква височина да набира романът, какви жанрови граници да прехвърля, къде и колко да кръжи и на кои непредвидими писти да кацне.

На всичкото отгоре стайният фикус дръзва да заговори на свой език с разни фикусизми, които нарушават плавността на полета и предизвикват словесни лупинги, нещо като фикустресове.

По време на принудителния полет съществува рискът пилотът (моя милост), пък и някои читатели да бъдат повалени от въздушните пирати. Авторката предупреждава още веднъж да не губят самообладание и търпеливо да изчакат приземяването. Не е изключена опасността романът да бъде взривен и да се разпръсне на прах и дим в пространствата.

Какво да се прави, в днешния объркан свят тероризмът ни дебне навред, дори вътре в самите нас при безмоторното летене на мисълта.

Блага Димитрова, Лице

"Фикусирайте се!"

Романът е писан през 1981 година и все още звучи стряскащо актуално. От друга страна, откъсът, който следва да прочетете, е наистина прекрасен, изпипан до съвършенство, някак си магично-реалистичен...

© Христиана Бобева

***

През това време до прозореца в нейния апартамент са протегнати зелените шепи към пролетното слънце и обират светлината му.

Ако бихме могли усещанията и броженията във фикуса да преведем на човешка бедна реч, бихме доловили приблизително такъв „поток на растителното съзнание“:

Спрете, усмирете се, тичащи, ръкомахащи, бърборещи, бели сенки!

Обърнете се към един прозорец. Това е достатъчно, за да пуснете корен. Поемете в себе си светлината през хубавия ден.

(Под влияние на стопанката си фикусът става дидактичен. Чете им фикоконско евангелие).

Не пропущайте хубавия ден! Развейфикусници!

Съсредоточете се, преработете светлината, цели се озарете от нея! Фикусирайте се!

Движението – там е силата и слабостта ви. Поискали да бъдете навсякъде, вие сте никъде.

Движението – вие сте го превърнали в бягство. Престанете да сновете. Фикусовалки!

Не разсейвайте светлината.

Вместо да се утаите, да се избистрите, да се огледате вътре в себе си, вие все по-бързо цепите пространството и така го унищожавате. И все повече се размътвате, все повече надигате тинята от своето дъно, все повече разплисквате светлината. А трябва да я пазите в шепи. Всяка капка светлина е една зеница.

Прилепи-призраци! Фику-сомнамбули!

Спрете, освестете и осветете се!

Блага Димитрова, Лице

За любовта и поезията

 ― Веднъж Лазо иде в квартирата ми. Хе-ке, ме-ке... Кво има? „Дай ми стаята си за два часа!“ „Дадено, Лазо, най-после и ти се освести!“ „От пет до седем вечерта.“ Тъкмо време за дуосеанс. Става седем, въртя се аз отвън на студа като пес на месечина, гледам горе, още свети. Намигам си: я го виж Лазо, той бил от „просветителите“, не гаси лампата при сеанса. Чак към осем слиза поразникът, сам. „Прощавай, вика, нещо не върви!“ „Нищо, казвам, ще потръгне! Опитай пак!“ И пак чакам и бия клинци отвън. Най-после, посиня ми носът, чукам на вратата. Отвътре – ни гък, ни мък. Заспаха ли, викам си. Хлопам по-силно. Подава се Лазо, разчорлен: „Още малко, да довърша!“ Надничам да зърна мадамата. Никой. Пишел стихове, идиот, а аз зъзна!

Блага Димитрова, Лице

The relation between God Shiva and D.H. Lawrence

‘You think we ought to break up this life, just start and let fly?’ he asked.

‘This life. Yes I do. We’ve got to bust it completely, or shrivel inside it, as in a tight skin. For it won’t expand any more.’

There was a queer little smile in Gerald’s eyes, a look of amusement, calm and curious.

‘And how do you propose to begin? I suppose you mean, reform the whole order of society?’ he asked.

Birkin had a slight, tense frown between the brows. He too was impatient of the conversation.

‘I don’t propose at all,’ he replied. ‘When we really want to go for something better, we shall smash the old. Until then, any sort of proposal, or making proposals, is no more than a tiresome game for self-important people.

D. H. Lawrence, Women in Love

"Едновременно край и начало..."

Джунглата възвестява себе си със сенки, извикващи странен трепет в душата. Изследователят върви пред мене и ме води по пътечка, чието прокарване е безшумен подвиг. […]

Още от първата крачка попадам под шумящ купол. Стеблата се извисяват над човешката представа за дърво. Гъмжило от размирни листа. Човек се задавя само от вида им. Избуяват необуздано, бясно, без никаква позната за окото мярка. Прекаляват във всичко – в непоносимо наситено зелено, в мирис на зашеметяваща свежест, в напластени една през друга сенки. Джунглата внушава ужас със своята жизненост. Най-непреодолимото за съзнанието е тази свръхжизненост.

Колкото по-навътре навлизам в тъпканицата от растения, джунглата налага една мъчителна пренагласа на представите ми за планетата. Отчаяна конвулсия на стебла и клони за глътка въздух. Преди да се появи човекът с неизвестното, което му е заложено да донесе, земята е изглеждала до голяма степен така. Пъкащ развъдник на живота. Тук властва вездесъща свирепост и в същото време справедливост, хаос и хармония, сляпа случайност и строга закономерност, мрак и светлина. Едновременно съществуват убиецът и жертвата, дървото и лианата, огънати в неразторжима прегръдка. Всяко клонче ограбва глътката въздух от другото. Взаимният грабеж ги стимулира и прави по-могъщи.

Джунглата ти напомня: с това, че живееш, причиняваш нечия смърт, без да съзнаваш, без да допущаш. Не можеш да вирееш, ако не обираш нечие дихание.

През една ключалка в решетъчната врата на зеленината надзъртам в сърцевината на джунглата: оттам нахлува внушение за необятност, която ме задушава. И някакъв първозданен страх. Джунглата разгръща обратна необятност на тази, която ни е понятна. Затворена, гъста, вътрешна. Невъзможността на погледа да проникне в нея я прави още по-необятна от онази на открито, където той се губи в безкрая. Тук се разкрива и едно друго измерение на необятността – времето. Вечност, неизчерпала още своето първородно дихание. Странно време вирее сред девствените дебри: на буйния, нетърпелив скок на растежа и на търпеливия, хилядолетен пълзеж нагоре. Едновременно край и начало, ограничение и безпределност, бързина и скованост.

Издън джунглата ме лъхва неизвестното за живота – онова, което може да се изрази само чрез него самия.

И едно предупреждение за вечността, съставена от несчетни смърти. Есен е проникнала и тук. Земята е застлана със слоеста шума, отвред падат жълти, наранени листа, намирайки си пролука, верни на земното притегляне. А джунглата над тях се извисява вечнозелена и неумираща. Гибел и раждане върху едно и също клонче в един и същ миг.

[…] И по стеблото на вековно дърво, крехко закрепени о грапавата му кора – орхидеи, така изящни и благородни, сякаш следи от лъчистите пръсти на някоя лазурна звезда...

Блага Димитрова, Страшния съд

Между Европа и Азия...

Балканът е праг между два континента. Ние никнем на самия праг под кръстосаните стъпки и копита от две противоположни посоки. Цяла съм пронизана от два насрещни вятъра, които се сблъскват и счепкват в разторжими два континента. Европа на разума, тревогата, скептицизма. Азия на интуицията, нирваната, вярата. Нощта ми е Азия, денят – Европа, те се сменят – нощта става ден, денят – нощ, гонят се неотменно, преливат се един в друг, изключват се и се допълват взаимно. Моето денонощие е евразийски водовъртеж, от който не мога да се измъкна, той ме влече към дъното или към върха.

Напразно се мъчим да изкореним от себе си нощта или деня, за да станем «чисти». Това, от което се боим – кръстоската между Европа и Азия в нас, – то е нашата неразкрита сила.

Блага Димитрова, Страшния съд

"Език свещен..."

И все пак думите носят в себе си своя резонанс. Самата структура на езика е друга, когато го говорят огромни маси. Струва ми се, че като слушам испански, долавям някакво дълбоко, издън гърди ехо – тия придихателни «х», – някакъв хилядогърлен хор из кухината на безкрая: цял континент, Южна Америка, се откликва на Испания. Зад широката, дактилически разтегната руска интонация чувствам безпределността на руските степи, снежната необятна равнина, преливаща отвъд хоризонта.

Моят език е затворен в тесни планински клисури, гърлено клокочат тъмните му гласни като буйна планинска река, съгласните му се разбиват на шипящи пръски като вълни о скали. Словоредът му е по-подвижен, по-неподатлив на правило и скованост, сякаш кипи вътре в себе си. Премина ли границата на някогашна България, той става език на глухонеми. Сякаш е език на камъните. Неговото пространство е строго отрязано. Оттам нататък – без ехо, без отглас. Навън от този езиков предел се чувствам като задушен вик. Обзема ме планетарна самота. Минавам през Париж, Лондон, Рим в ехтящата черупка на своя език, нося в раковината на слуха си нечути думи, диалози със себе си, един зов без отзвук. Край мене потоците хора не биха трепнали дори да им кажа най-хубавите стихове от Ботев. Преводът е вече друг език, не моят. Живецът на поезията е вътре в думите.

В моя език е заключена завинаги душата ми. Аз съм отделен миг във времето на родния ми език. Когато замлъкна, моят глас ще се разтвори в майчиния ми език като неуловим нюанс в багрите му. 

Блага Димитрова, Страшния съд

Пагубните грешки във възпитанието

Романът е писан през 1968 год. Плашещо е колко е актуален днес...

     ***

Таксито едвам се промъква през навалицата от коли към «Детский мир». Ха, с червено зимно палтенце с бяла кожена яка, сварва през тесния рез на клепачите си да гледа едновременно към двете страни на улицата, напред и назад. Намръщена от напрежение да не изпусне нищо. Онемяла от незнание на общ език с мене, сърдита на моите непонятни обяснения за околния непонятен свят. Но не дава вид, че се удивлява. Спираме в странична уличка. Замолвам шофьора след един час да дойде пред същия вход да ни вземе.

— Да не съм жив, ако след един час успеете да измъкнете хлапето от магазина!

С нахлупен до вежди ескимоски калпак, който скрива конската й опашка, и с начумерената важна стойка, Ха прилича на момче, от което си патят махленските дечурлига. Човекът излиза прав.

И след два, и след три часа не мога да я изтръгна от магнитните обръчи на електрическите влакчета, на говорещите кукли, на ракети, самолети, камиони, самосвали, топки от всички калибри като бомби, бели мечки, пухкави зайчета, опашати катерички, сервизи за цели кукленски банкети, апартаменти, телефони, бани – изобщо в миниатюр цялата съвременна цивилизация. С три виетнамски су, през дупките в средата нанизани на връв, Ха иска да купи всичко: от бебешките хлопки до автомобила, иска да изживее в един миг всички изпуснати радости на детството, от люлката до първия поздрав от космоса, блъска се с лакти през тълпите от празнични купувачи, надига се на пръсти, показва на продавачките връвта, дрънка паричките да привлече вниманието им, но те, обръгнали на детски драми пред щандовете, хвърлят разсеян поглед към умоляващото личице, отсъждат му таджикски произход, поглеждат към моето колебание и отдалечават играчката от мургавите му грабливи ръчици. Пакетите растат под мишниците ми, на всеки пръст вдявам по един шнур, движа се като удавница, замотана в коралите на някакво пъстро морско дъно, гледам в пролуките между вълните от плещи на купувачи и зяпачи само да не изпусна от поглед червеното палтенце. А то става все по-недоволно, все по-ненаситно, все по-неумолимо. Купувам, купувам, без да мисля за пагубните грешки във възпитанието, без да се съобразявам със строгите правила на Песталоци, без да броя чуждите пари. Искам върху едно виетнамско дете да върна на всички деца на Виетнам отнетите игри.

Чудя се откъде да взема една ръка, за да хвана алчната ръчица, протегната към всички тези чудеса, и да я изскубна от примамката им. Напразни са моите викове, молби, заклинания, които имат еднаква интонация на всички езици, ехтящи по цялото земно кълбо, когато безсилните майки застанат на прага и започнат да събират разпилените си пилци, грабнати от пъстрината на света.

Прибягвам до последното отчаяно средство. Тръгвам си сама, пробивайки си път като танк с пакетите, без да се обръщам назад. Излизам навън. Устоявам на магнита да се озърна. Вървя по улицата, която не зная на къде извежда. Само да вървя. Стигам до ъгъла. Спирам пред потока от коли. Тогава се обръщам. Точно зад мене като дяволско опашле се върти червеното палтенце.

Блага Димитрова, Страшния съд

Магазин "Детский мир" в Москва.

От личен опит

Точно, когато имах нужда, Блага Димитрова ме развесели с малко "черен" хумор. Всъщност това е първият откъс от рамана й Страшния съд, който ме разсмива. Иначе книгата е доста тежка и изключително неподходяща, ако искаш вечер да се приспиш с четиво - тя те събужда, разтърсва... Но има и моменти на красота, на усмивки... 

© Христиана Бобева

***

Влизам в хотелската стая като в свой дом. Обръщам с привичен жест шайбата за вентилатора. Той се завърта на тавана като перка на хеликоптер и ме облъхва със спарен вятър. Вече се уповавам на свой опит, а не на чужди съвети. 

Миналата година носех цял списък на забранени неща:

1. Не пий лимонада - заразена. 
2. Не пущай вентилатора, опасно - плеврит. 
3. Не отваряй прозореца - комари.
4. Не се къпи в жегата - сърдечен удар. 
5. Не стъпвай боса – скорпиони.
   И така нататък...

Как не умрях първата нощ, следвайки тези заръки, не зная. Прежадняла, гледах изпотените бутилки лимонада на масата, без да вкуся. Капнала от пот в душната нощ, гледах ваната и душа, без да посмея да се изкъпя. Затворих прозореца и пуснах щорите пред тъмнооката нощ. Не включих вентилатора. Стаята се превърна в камера за мъчения. Разхождах се назад-напред по килима, без да смея да събуя спортните обуща. Героично издържах. На заранта разбрах от румънския журналист, че всичко това е било напразно.

- Ех, не съвсем напразно, за закаляване на волята! - ме утеши той.

Сега нищо не ми остава, освен аз да давам такива съвети на новопристигащи за закалка на волята им. Изпивам на един дъх две лимонади и се хвърлям в банята.

Блага Димитрова,  Страшния съд

"От този миг..."

Забелязвам нещо необичайно: всяко дете носи металическа гривничка. Дръпвам ръката на Ха. Китката й, пристегната с гривната, изглежда още по-слабичка. Боя се да не счупя тези крехки птичи кости.

—Момиченце, каква е тази гривна?

Тънките пръстчета с мъка извъртат металическата плочка, за да ми покажат какво пише там. Полуизтрит ситен надпис върху ръждивия метал. Ръчицата от зноя се е запотила и по нея има синя следа като от верига. Детето казва нещо на своя чуруликащ, едносричков език.

Хоан с вдетинена усмивка ми превежда наивността в тона:

—Виж, пише мойто име: «Хоан Тху Ха, от град Хайфон, на 5 години».

Изпитвам нежност, която ранява и пропущам да запомня цялото име. Не подозирам какви злополучни усложнения ще произтекат от това.

—Защо не я смъкнеш от ръката си в тая горещина, не те ли притеснява?

Хоан превежда страшната детска сериозност на отговора:

—Не бива да я свалям нито денем, нито нощем. Ако ме смаже бомба, по гривната ще разберат, че е била Ха...

От този миг вече не познавам себе си. Някакъв взрив извътре ме преобръща в моя противоположност. Всичко, с което до сега бях живяла ми става чуждо. Ръчицата се изплъзва от моята. Шепата ми още е пълна с топлата й беззащитност. Изведнъж съзнавам цялото си безсилие. Не мога да защитя една детска ръка. От това осъзнато безсилие нахлува сила в мене, каквато никога не съм притежавала.

Блага Димитрова, Страшния съд

Част от корицата на втория й дневник от Виетнам - Подземно небе,
София, 1972г.

Да изживееш миг на красота насред ужаса...

 
    Слизам и потъвам в магията на тропическата нощ. Обгражда ме пейзаж, още по-зашеметяващ в тъмнината, понеже го досътворявам с въображение. Причудливи силуети на планини. Да се изкатериш на върха и да се пресегнеш – ще обрулиш едри звездни орехи. 

      Такава тишина, че те заговаря като камък. Въздухът е копринено нежен. Поемам дълбоко дъх и се напивам от дивия, ароматен сок на въздуха, наситен с гъстозелени сенки. Струва ми се, че самият мирис на буйна растителност зеленее с фосфоресциращ пламък. Войната в такава нощ ми изглежда сън на идиот. Изобщо не мога да допусна, че има нелепа, насилствена смърт. Нощта издън гърди вдишва и издишва вечна жизненост. 

Блага Димитрова, Страшния съд

Снимка: Handful of Light (фото)блогът на гери

How do you grow up with new technologies by your side

I wrote this for an on-line course, part of my MA in Communication, Literature and Mass Media. At the very moment I sent it, I thought: "Oh, my God, I have an English post for the Blog!!!"

I'm a child of the 90's, and although back then new technologies were starting to be present more and more in our professional and everyday life, I am very happy to say that, thanks to my parents, technology wasn't at all the most important thing for me. Of course, from time to time I played computer games and watched films or cartoons on the TV but without abusing, not only because I wasn't allowed to, but also because I preferred playing with my brother or going for a walk or a mountain hike, or visiting a friend in the neighbourhood and so on. In my teenage years things changed a little since on-line chats became enormously popular. In that period, as shameful as it is, I admit that I got very, very nervous when someone else was on the computer and I wasn't able to check my messages and talk to people, whom I didn't know at all. But I suppose a teenager doesn't think about these things. Thanks God, when I grew older, I realized that chatting with strangers could be very dangerous and also boring, compared to the live communication with your friends and classmates.

In school we didn't have any type of interactive classes and we didn't miss them. In fact, we received a very good education, because our teachers dedicated all their energy and knowledge to us. And if you have this, you don't need technology. Maybe I think like this because back then I didn't realize that computers and other technological gadgets could be used at school. In the 21-st century, however, they are crucial. Even now, I'm writing my introduction for the course using my laptop and the on-line Oxford dictionary for the spelling of some words.

As I have a Bachelor's degree in Spanish Philology, during my last year, I had the opportunity to teach Spanish to teenagers in the 9-th and the 12-th grade, as part of my pedagogical practice. The only thing that could take away their apathetic and bored glances was to include some sort of technology in the class – play a song on the CD-player or, for example, explain the grammar topic with a Power Point presentation. If not, they were just playing games on their smart phones, discussing them in loud voice and there was little I could do.

As my professional and personal life nowadays is concerned, I tend to search for the perfect balance, since I'm a Libra. In my work, technology is absolutely indispensable – I work for a logistics project in a Customer Service Centre where we do ALL the work on the computer and we speak with the client on the phone. It's true that, at the beginning, the founders of the company were writing down everything on paper, but even they were already using phones and vehicles. And know, with all the automatised computer systems, we are way more efficient and fast in attending the customer's needs .

Because of all this, when I'm back home, if I use technology it's only to check my e-mail in five minutes and maybe watch a film or a series. I'm using my mobile phone, a “stupid” one, much less than before and very often I don't have neither the need nor the energy to continue sitting in front of the screen, no matter that it's for personal use. Of course, I love that I can stay in touch with my Erasmus friends from Spain or that, thanks to new technologies, we can attend an on-line course, for example. Oh, I almost forgot to mention a very important thing: every book that I read is a real one, with paper covers and pages! I absolutely love the smell of books, no matter if they are new and freshly printed or if they have between their pages the smell of years and years spent in the basement of an old house.

© 2015, Cristiana Bobeva

"Час-фик"

Настъпва неговият час. Часът на фикуса. Час-фик, обратен на час-пик.

       Когато движението спре, самоизчерпано. И шумовете се взаимозаглушат. И когато думите за заключат обратно в устата. Тогава. Една сянка, разклонена като сторък Буда в ъгъла до прозореца. Листата му, без да помръднат, протягат дълги, източени пръсти от зелено излъчване. И проникват дълбоко в кладенеца на съня, до самото дъно, където са напластени неизвестност връз неизвестност. 

Блага Димитрова, Лице

Личен архив. Един много, много, наистина много голям фикус,
Кадис, Испания.

Южноиспанският фикус от снимката е пълната противоположност на този, описан в романа и може би точно заради това, докато четях, изведнъж се сетих за него. Не е затворен между стените на някой апартамент, не е в саксия, на вечния си пост до прозореца. Дошъл от Австралия с една монахиня, вековен съсед на океана, той е толкова огромен и величествен, че трябваше да стигна до сами бордюра на тротоара, за да успеем с обектива да го обхванем целия, или поне да се опитаме. 

И отново се заплетоха спомените и книгите...

© Христиана Бобева

A todos los que les interese esta publicación en castellano - la pueden encontrar aquí. 

Traducción del búlgaro: Cristiana Bobeva, todos los derechos reservados.